Австрия (А)

Австрия (А)
06-07-2020г.
209
Мартин Карбовски

Австрия (А)

Население - 8 140 000

Това е страната на опънатите нишки. Виждали ли сте ав­стрийска житна нива? Не, не сте, но сте виждали българска. Крайчецът и ъглите на българските ниви са очукани, прегазе­ни, а крайните стъбла на житото или царевицата са по-ниски от тези навътре в нивата. Няма такова нещо в Австрия - сякаш всяко стъбло и всеки ъгъл на нива е бил подстригван, сякаш е опъвана нишка и точно око по най-фашисткия начин не е поз­волило да се излезе от границата и стандарта. Черни пътища ли? Три слоя тъмносин асфалт с маркировка между царевица­та, сред която се загубихме близо до Виена - с цел да избегнем Виена просто влязохме в едно царевично поле и останахме оча­ровани като идиоти, които обичат да гледат и да се възбуждат от добре подредена царевица. Сигурно съм го писал вече някъде, но първия път като влязох в Австрия (с влак), покрай траверси­те щъкаха пауни и фазани, което зарадва моята бяла, свикнала на кокошарници покрай релсите, балканска душа.

Обичам Австрия и като остарея, ще се оженя за нея. Тя е красива и глупава, но е чиста, спретната и секси, освен това тя заедно с Германия, макар и виновна за изобретяването на фашизма (и въпреки че приема много емигранта) - Австро-Германия се опитва да внуши на черните емигрантски вълни, че да си немец не е толкова трудно и излишно. Опитва се да ги възпи­тава, не да поема от тях пъстрия африкански дух и славянската свободата - свободата да пикаш в тъмното, гледайки назад. Това означава да ти е чисто, подредено, а асфалтът да бъде измит с “Мистър Пропър”. Фасовете да не се хвърлят през прозореца, а архитектурата да изглежда като кукленска. Австрия е доказа­телство, че някои хора обичат да им е чисто, а други обичат да им е мръсно.

Минавайки през едно село след Виена, младата журналист­ка и мой асистент в този проект Мария възкликна като във виц - “някой живее ли в тези къщи?!”. Малката люлинска жена не можеше да възприеме стерилната приказна картинка на австрий­ското село с барби-къщурките в него и си мислеше, че това е ня­какъв резерват, музей или просто показен пейзаж, спонсориран от правителството на Австрия - за да потиска самочувствието на другите нации, примерно българската. Как го правят - питаше ме Мария през повечето време, докато пресичахме Австрия и Швейцария (е, тия пък вече прекаляват) - как им се получава така, че да изглежда по този начин тяхното... тяхното всичко?

Отговорих неуверено, че всичко това се постига с много ра­бота, но Мария не ми повярва. Не е възможно само с работа - тя каза - познавам българи, които работят адски много, но никога няма да живеят на такова място. Предположих, че освен много работа, за да ти се получи австрийско, трябва да не си сам, да няма цигани, да има организация, свястна местна власт и всич­ки да са непиющи сволочи, които си лягат преди късното шоу. Отговорите на въпросите на Мария обаче не дойдоха от мен. Отговорът получихме от самата Австрия - отговорът на въпро­са “как им се получават така добре нещата на австрийците”?

Спрели бяхме в една приказна тоалетна някъде покрай мал­кото градче Mariazell на път за Lunz. Изпитвахме приятност да гледаме декора на съвършеното живеене - поне в битов смисъл, но физиологията на човек също търси отговорите на най-важни­те житейски въпроси. Трудно е човек да се въздържи да описва архитектурата, чистотата и ненатрапчивостта на един алпийски кенеф, но аз ще се въздържа. Просто австрийска тоалетна, която се оказа унисекс - явно нямаше или ние не разбрахме къде е за момичета, къде за момчета. И се освежихме в едно просторно мраморно помещение, с много приятни тоалетни вратички, ко­ито криеха вътре последен вик на дизайна и австрийската тра­диция на удобното сране - едни прости тоалетни чинии, които блестяха така, както НДК у нас никога не е блестяло. Задъхвам се, като описвам красотата на тоалетни, но това е положението - тази пътна тоалетна беше много красива. Тъкмо си тръгвахме (и се опитвахме да не ни личи възхищението от това посещение), когато един едър сипаничав австриец със синя престилка така ни се разкрещя и ни се накара, сякаш той беше евреин, а ние бяхме родителите на малкия Адолф X., докато Австрия нямаше нищо общо с това. Австрийският език често прилича повече на езика пущу, отколкото на немски, и аз почти нищо не разбрах от гнева на Шефа на Кенефа * не можеше да е друг, освен това явно бяхме направили нещо не както трябва.

Опитах се крайно учтиво да отблъсна атаките на този тоале­тен фашист, Мария дори успя да му се изплъзне, но той съвсем целенасочено ме заведе до една от малките седефени кабинки на своята кенефна обител и с дългия си крив показалец успя да ми каже - вас ист дас и още куп други австрийски възмущения. Имаше голям проблем - наистина огромен проблем - едно ог­ромно кафяво лайно като извънземен червей седеше отстрани на кенефната чиния на пода върху плочките, по-чисти от чини­ите в ресторант три звезди по нашето Черноморие. Нещо като филм по Стивън Кинг - едно хлъзгаво извънземно (но онези бяха слузести и сиви, а и имаха челюсти), сякаш беше изпълзя­ло и започнало нов живот, харесвайки Австрия също като мен. Обикновено голямо споено лайно на здрав човек в разцвета на силите си, ял здравословна храна и не пил алкохол от няколко месеца - това е описанието на екскремента. Аз обаче, свикнал да изпълнявам ролята на обичаен заподозрян, съвсем хладно и културно обясних на Шефа на Кенефа какво е това, ползвайки всичките си години в Немската гимназия, намираща се и досе­га на “Позитано”, срещу мястото, където преди беше циркът. Казах точно както си трябва на Шефа на Кенефа - Дас ист ейне шайзе, ендшулдиген зи бите, абер ес ист ништ майне!” Не ка­зах “нихт”, както е на немски, а казах на баварско австрийски “ништ”. Много съм добър в такива моменти, особено ако съм невинен по обвиненията, отправени ми по-горе. Шефа на Кенефа ме погледна изненадано и недоверчиво, каза нещо смис­лено на себе си и своя бог и свали тежкото бламиране към бъл­гарските журналисти, които вече очакваха и други обвинения - като заразяване с дизентерия цели алпийски села с цел пробив в перфектния австрийски имидж. Но историята не свършва до­тук - защото всяко нещо на този свят задава въпроси и всяко нещо на този свят дава отговорите. Отговорът на максималния въпрос - как го правят австрийците (немците), беше даден на Мария по най-фрапантния начин, включващ в отговора съвсем обикновена немска саможертва и професионализъм - просто  Шефа на Кенефа с мърморене и премерени движения хвана го­лямото кафяво фашистко лайно с пръстите на двете си длани и ръце, повдигна го внимателно, за да не се разпадне, и го пусна в тоалетната чиния - след което пусна и водата от някакво не­видимо копче, след което просто отиде да си измие ръцете, не преставайки да мърмори нечовешки на неговия възмутен нем­ски диалект, за който казват, че се нарича австрийски език.

Аз лайна съм виждал. Но справянето с лайната по такъв начин и в непорочен стил ме потресоха. Не знам защо се сетих за мляко с ориз. Немецът постъпи с проблема си така, както би постъпил и е една порция мляко с ориз. Ето така го правят немците, Мария, мисля, че всичко е ясно, няма нужда от повече  коментари. А и коментаторите на немския дух в този случай - дори и те биха се изчервили до лекия нюанс на кафявото.

 Технически пояснения

В Алпите може да станете притежатели на красива къща с двор срещу 150 000 до 250 000 евро. Има и интересни замъци на по-висока цена, ако не си знаете парите. Потвърдихме тази информация няколко пъти, за да няма разминаване. Убедиха ни и че данъците и поддръжката на такъв имот са доста сериозни.

Не виждам защо, ако човек има тези и малко повече пари, да не се установи да живее близо до Грац или Линц. Всъщност човек плаща в този живот само за три неща - първо за скуката, после за да му стане весело и интересно, а накрая се плаща за похабеното здраве и изгубеното време. Къща в Алпите - със сигурност там може спокойно да се пропиете и да се върнете в България, където да получите разбиране и много по-интересни събеседници.

Залцбург, (А)

Отбягвайки големите градове, екипът нарочно реши да мине през Залцбург. Нещо като скромно поклонение пред австрийския гений, през музиката и топките на Моцарт - това са шоколадови бонбони, които се продават навсякъде в немско-говорещите страни, и никой не влага в това шега към великия композитор. Красивият стар град е нещо, което трябва да видите и сами, цените са повече от ненормални, но трябва да го напра­витe. Както е и редно, и да отидете в кръчмата “Уленшпигел”,  тя е точно срещу родната къща на Моцарт - като, разбира се, внимавате с местния шнапс, който е направен да изненадва.

Леко изненадан от местния шнапс и прилежащите му бири,  с радост открих по стените на кръчмата “Улемшпигел” части от епоса на Шарл дьо Костер - една велика европейска книга, обясняваща робството и бунта по най-европейския начин, за­срамете се и я прочетете. “Уленшпигел” е нещо като хитрия Петър на лютераните и протестантите - едновременно весел и заедно с това упорит борец за свобода, калвинист и папомразец. Образ патриотичен, ползван от няколко протестантски народа в Митропа, като най-важното не му е отнето - човеш­ката същност Борец срещу инквизицията може да бъде само шут - Уленшпигел е точно такъв - прекрасен и богат шут революционер, символизиращ човешкия ренесанс в условията на превелика испанска инквизиция. У нас Хитър Петър обаче си остава тарикат - той и хайдутуването са две различни неща. (само отбелязвам.

Та излезнал от кръчмата “Уленшпигел”, се приближавам към високата желязна врата на родната къща на Моцарт, позна­та ни съвсем сериозно от филма на Питър Шафър “Амадеус”. Старият Залцбург, разбира се, е пуст, леко мокър и готически устроен към 12 часа през нощта, а радостта, че не съм турист, е превъзходна. Докато си спомнях за Салиери, който тропа на вратата на композитора и му поръчва един сносен реквием, се приближих прекалено много до мократа желязна врата и си по­мислих колко е хубаво да минеш през прага на този човек. В този момент именно огромната желязна врата притропа, разскърца се ключ, бавно се отвори и докато се подготвях съвсем сериозно за разговор с духа на Волфганг (дори мислех да му препоръчам да се върнем в кръчмата отсреща), оттам се пока­заха стреснати две момичета, които веднага влязоха в шегата и казаха, че са просто уреднички, а срещите с духа на Моцарт са само в събота и неделя. Уредничките бяха симпатични, като едната се оказа млада мароканка, всъщност турист, но с прия­телка залцбургчанка, и това обясняваше тяхното късно посе­щение в къщата музей. Заговорихме се, попитах ги къде и дали в този пуст и строг град има музика и те ни отведоха в едно подземие, където със сигурност преди време са жигосвали хора и са им изтръгвали ставите от сухожилията. Сега обаче това средновековно мазе се оказа много приятен модерен бар, къ­дето питиетата бяха на разумни цени, а хората - само млади, красиви и европеидни. Мароканката се оказа на 16 години и обясни, че е в Залцбург просто на шопинг, иначе живее в Ам­стердам, където вече й е скучно. Пътува със самолет, като в нейната ваканция следват Мадрид и Милано. Весела и красива, разбира се - отдавна недевствена, мароканката събуди в мене тъга по онова софийско копелдашко поколение, което никъде не пътува (щото няма пари), но се бута по чалготеките и за него Моцарт е просто някакъв черен шоколад. Както нашите пенси­онери, така и нашите тийнейджъри си седят пред телевизорите, които им показват само най-гадната част от света и им впръск­ват нерентабилни мечти - как да имаме примерно мерцедес, без да се налага да работим за него.

Дойдоха и другите приятели на мароканката и тя ни заряза, но пък остави при нас приятната уредничка на музея, която аз вкарах в безсмислен расистки спор защо едни нации имат мозарт, а други нямат своя мозарт? Мозарт в тия разговори беше с малка буква, защото не ставаше дума за гениална музика, а прос­то за способността да отгледаш поне една малка възможност за гений в среда от тотална посредственост (каквато е Австрия, примерно). Русата австрийска уредничка (а може би просто чистачка) отговори дипломатично, че някои нации още чакат да им се роди техният мозарт и нямало значение, че мозарт бил австриец, той бил на цялото човечество. Хубава работа.

В подземния бар беше доста шумно и нищо не си разби­рахме от взаимния немски, затова преминахме на английски, а аз стигнах до извода, че за да има един град хубави истински барове, пълни с дух на забавление и хубава музика, то тряб­ва преди столетия да е имал подземия за измъчване на ерети­ци. Сещам се за нашите смешни мутренски дискотеки, където всичко се прави от папие маше и ако не сменяха интериора си толкова често, със сигурност щяха да попаднат в световния му­зей на космическия кич.

Без да прекаляваме, една група излязохме от бара, бивше мазе на инквизицията, и Уредничката ни разходи из стария Залцбург, като ни показа паметника на Мозарт, опитвайки да се извини, че Мозарт е австриец. Аз почти успях да й обясня моята теория, че в държави като България, Украйна, Мозамбик и Родезия всеки ден се ражда по един мозарт, но той никога не бива допускан в стаята с пианото. Просто защото такава стая няма или ако има - тя е само за специални гости. Много строй­на теория, която обяснява защо българите нямат велики компо­зитори, видите ли.

Докато се препирахме е Уредничката, която дори не беше красива, Мария ме помоли да разкажа на тази скована австрийка историята за парапланеристите. Трудно се досетих каква е историята на парапланеристите и защото точно сега е момен­тът да я разказвам, но почти веднага включих - това е велика история, която горе-долу дава обяснение защо в софийското поле не може да се роди мозарт.

Става дума за едни луди глави от София и провинцията, ко­ито тези дни са се самоорганизирали в едно дружество за парапланеризъм и си летят на общо основание. Карат си платната (крилата) до Витоша, там си имат площадка и обучителен цен­тър, скачат от някаква скала и се реят над софийското поле като птици и като пичове.

Имат си писта за кацане някъде покрай София и си я ползват пак на общо основание - като си излетял, е хубаво да се приземиш някъде, предполага се. Но често се случва и така, че софийските ветрове те увъртолват, забиват те доста настрани и се налага да кацнеш където на тях им е удоб­но, а не на теб. Така се получило доста пъти, че ветровете при­нуждавали невинните парапланеристи да кацат в Говедарци, на една близка до селото поляна. Дотук нищо страшно - просто се обаждат да те вземат колегите и приятелчетата. Само че в Говедарци не мислят така - за говедарчани явно имало проблем - защото колкото пъти там кацали отнесени парапланеристи, толкова пъти местните селяни се събирали и хвърляли по един сериозен бой на летящите момчета. Аргументът на това съби­тие, което явно доста разнообразява културния живот в село Говедарци, бил само един - “тия на кви се правят, бе?!!” Просто летим, опитало да обясни едно от момчетата - просто летим и дори не искаме да кацаме във вашта мера, обаче така ни носи вятърът. Отговорът бил бой, грубости и още един премерен ар­гумент - “абе я не ми се правете на интересни!“. Бре, голям ку­теуз - отнесе те вятърът, кацнеш успешно и почва боят - направо не се търпи. Наложило се няколко пъти целият клуб парапла­неристи, яки момчета, да ходят до Говедарци и да отвръщат на въргала, но това още повече запалило местните и те се заклели, че ако още един път някой кацне на тяхна поляна, “направо не знам кво ше става”. А парапланеристите се видели в чудо - вместо да летим, казват те, ние се занимаваме с някакви хора, които смятат, че да летиш и да кацаш близо до тях е демонстра­ция на дразнеща гъзария, която нормалният човек трудно може да понесе. Или как да обясним нещата - може би такива са вет­ровете в страната, в която живеем?! Срещу ветровете нищо не може да се направи, оплакват се парапланеристите.

 

Историята ми не впечатли Уредничката, тя така и не разбра защо някой ще хаби усилия да бие парапланеристи и какво има общо това, че ние си нямаме Мозарт. А аз й казвам: ей затова нямаме Мозарт - защото, който реши нещо да прави, да лети или да се държи малко по-различно - веднага му хвърлят един бой и му обясняват да се държи нормално, Не виждам друга причина за липсата на Мозарт, казвам й, а тя като че ли на­края ми повярва и ми каза да се преместя да живея в друг град. В който не биели парапланеристи и мозарт би бил евентуал­но възможен. Едно сериозно австрийско предложение за всеки балкански проблем.

 Технически пояснения

За да не се загрозява от паркинги и коли, старият Залцбург е намерил извънредно фино решение. Над града огромната пла­нина е издълбана от широко осветени тунели на няколко нива нагоре и надолу, където спокойно може да оставите автомобила си за около 12 евро на нощ. Познавам много хора, които няма да се възхитят на това издълбаване, но същите биха живели в този подземен планински гараж дълго време, без да забеле­жат липсата на каквито и да било удобства като вентилация, чистота, осветление и поддръжка, Защото, с една дума, доста австрийски гаражи са доста по-удобни за живот от доста со­фийски апартаменти. Ние обаче се радваме на хора като залцбургчаните - те успяват да паркират насред природата си, без това да се забелязва отникъде.

 

Още Австрия

 

Съвършената немска естетика е навсякъде. Прави впечат­ление, че колкото една страна е по-бедна, толкова пo-тъпи и лъскави са билбордовете по пътищата. Сетете се за нашите билбордове към летището. Е, в Австрия нямаше билбордове по пътищата, освен един - напълно черен с две прости изре­чения и кръстче пред тях. Белите букви гласяха: Bleibt an der Lеben. Geh von Gas. Това беше една сериозна местна кампания за намаляване жертвите по пътищата. Никакви черепи, никакви бутилки, никакви стикери - само един бял надпис на черен фон, който те приканва да останеш в живота и да се махнеш от газта. Мисля, че това дава ефект - особено когато става дума за твоята егоистична отговорност към живота ти.

Съвършената немска технология е навсякъде. Когато у нас правят ремонт на пътя, за обозначаването му се ползват:

а/ телове

б/ надписи на картон

в/ кабели, жици и тиксови ленти

г/ очукани знаци, подпрени с щайги

д/ табели, затиснати с чувалчета пясък

е/ автомобилни гуми с плънка от бетон (за да не отнесе вятъ­рът знаците)

ж/ чичковци. Чичковци с мръсни цветни дрехи и скъсани знаменца, както и  прочие прашни пътни гадости.

Но съвършената немска технология е навсякъде по начин, който сигурно е описан в наши фантастични романи. Навсякъде по пътищата на Австрия (че и Франция и до Португалия) за електроенергия на пътната маркировка и захранване на SОS телефоните се ползват соларни панели. Няма жица, няма копа­не на още един канал за кабел на ток, няма стълбове - просто на един железен висок стълб се окачват към слънцето два соларни панела и те цял ден добиват ток, за да може през нощта съоръ­женията да светят, мигат, бляскат и вкарват в правия път заблу­дените и уморени шофьори. Слънчева електрическа енергия се ползва за повечето пътни съоръжения навсякъде в Митропа.

Соларни панели - добре дошли в бъдещето. Чудя се къде са им на немците циганите, които да дигнат соларния панел и да го занесат на вторични суровини да вземат 7 лева и да ги изпият в махалата. Никой не краде общата полезност. И то не защото няма кой да открадне една слънчева батерия от пътя - сигурно има. Но когато замъкнеш това технологично чудо по улиците на Австрия, всички ще те погледнат укорително и учудено - няма къде да занесеш това нещо, няма къде да го продадеш и то е направено така. че да служи само на пътя. Прекрасният нов свят. прекрасният нов начин е само на хиляда километра от България, но моята страна е имунизирана за него.

И още едно откритие на немска територия - в Германия няма колони от автомобили, изнервени от тесния път и преч­кащи се като мутри. Някак (извън големите задръствания по градовете като Инсбрук, където се наложи да отидем, за да взе­мем третия член на екипа) хората си правеха път и разполагаха с пространство, за да се изпреварят, за да им е лесно и весело да пътуват. Открихме, че в БГ всички сме принудени да се дви­жим със скоростта на най-бавния. Сериозен балкански закон, който въобще не се отнася само до пътищата. Запрени се някой на пътя, застане на входа на чистия въздух и всички трябва да се съобразяват с него - не превишавай скоростта на най-бавния - иначе те грози глоба или най-малкото смърт. Чуден свят при­тежаваме, а и нямаше да знаем колко е чуден, ако не можехме да видим други светове, мамка му.

Покрай нас се нижеха кукленските къщи на Австро-Германия, толкова чисти и спретнати, че наистина да се чудиш аджеба тук дали някой живее в тези къщи?! Живее, разбира се - там живееха скучни щастливци, победени в цели две зловещи войни през XX век - и въпреки това днес те са най-богатите хора на планетата. Както се казва в “Ъндърграунд” - не ме лъ­жете - Германия винаги е побеждавала във всичките си войни, просто вижте как живеят днес победителите на Германия и пак се опитайте да поспорите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.