Актуално
Много не дочакаха да израсте надеждата им. Да полети. Много я посяха по пътя на житейските неволи. И много умряха преди нея. Прави били старите ни мъдреци, че тя умира последна. Но къде е? Защо вече не е с мен, не виждам и вашата. Май самичка е тръгнала към "Терминал 2". Днес. Живеем само за днес, защото утре не виждаме.
За тъгата и изгубената надежда

Гост-автор | 14/07/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

 

Автор: Павлина Григорова

 

За тъгата и изгубената надежда.

В годините след 1986 събирах прилежно кърпички от сватбите на приятелките ми, братовчедите ми, наборите ми. Бяха едни времена, когато всяка седмица бях на сватба. Веселба. Музика. И онзи код за надежда, че си млад и започваш живота си.
Дойдоха дечица, кръщене след кръщене.

Живков слезе от власт.
А ние, вярващи и заблудени, щастливи мислехме, че ще се промени света.
Да промени се.

Купони. Млякото не стигаше. Дойдоха стачките с палатките, тежките зими. Окрилени, пак с надежда в джоба се качвахме по влакове и автобуси, не усещахме нито студ, нито глад и протестирахме.

Борехме се за утре, за децата ни, за бъдеще.
А то "Утре започва от днес" - сини знамена, бели лъвове. Непокорни.
Уж щяхме да сменяме системата.
Доларът скочи. Девалвация.

Много избягаха. Мигрираха, но пак с надежда в багажа, че ще има утре.
Децата пораснаха. Вече сватби няма. Не се венчават младите, а и мама и тате, дето са останали тук, пари за софри нямат. Та, тръгнаха чедата ни по Европа, а ние тук Надежда кътаме и в пазвите си я свиваме.

Опустяха селата. Обезлюдяват се малките градчета.
Фабриките приватизираха и разглобиха, едни взеха тухлите, други желязото. Безработни и безропотни сме. Но тя - надеждата е някъде в нас.
Времето, несгодите, житието счупиха нашите души. Обезкървени сме. Безчувствени за другите, вкопчени в нещото, което мислим за живот...

Днес свих в кутията с кърпички поредната жалейка. Жаля поколението на петдесет годишните. Много не дочакаха да израсте надеждата им. Да полети.
Много я посяха по пътя на житейските неволи.
И много умряха преди нея.

Прави били старите ни мъдреци, че тя умира последна. Но къде е? Защо вече не е с мен, не виждам и вашата.
Май самичка е тръгнала към "Терминал 2".

Днес. Живеем само за днес, защото утре не виждаме. И така безропотни, пречупени и сломени си отиваме.
Поредната жалейка.
Поредната застинала надежда, угаснала свещ, мрак - непрогледно е.
Но е днес!

Днес е 14-ти ден на месец юли 2020 лето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



 



Други статии от този автор



Коментари