Митологиите на десетилетието: #MeToo

Холивудският продуцент Харвий Уайнстийн в разгара на славата си с Гуинет Полтроу и Камерън Диас

“Добър вечер, дами и… господата, които са останали!”:

на 7 януари 2018 г. домакинята на церемонията на Златните глобуси, известната афроамериканска водеща Опра Уинфри пусна една хаплива духовитост, но времето не беше за шеги. Напрежението бе осезаемо под прожекторите на хотел “Хилтън” в Холивуд. Актьори и актриси,  облечени изцяло в черно, за да демонстрират сериозната си ангажираност срещу сексуалния тормоз. Символичен траур, версия висша мода. Жените със сълзи в очите, мъжете със смутената усмивка на съучастници под наблюдение. Всички аплодираха дълго на крака една ангажирана реч.

“Всички сме живели в свят, сломен от могъщи и брутални мъже…”, заяви Уинфри. “Но тяхното време приключи. Времето им приключи!”, произнесе тя отсечено пред развълнуваната тълпа, размахвайки пръст. “Искам всички момичета, които ме гледат сега, да знаят че нов ден се задава на хоризонта. И когато този нов ден най-накрая изгрее, това ще бъде благодарение на много прекрасни жени (…) и на някои доста феноменални мъже, които се борят, за да са сигурни, че ще станат лидери на време, в което вече никой няма да казва “me too” (аз също)”. Вестниците по цял свят прославиха този “миг на еуфория”, този безпрецедентен миг на колективна самопрослава, известяващ ново начало на Запад: най-накрая отърсили се от патриархата отношения между мъже и жени.

“Продуцент, хищник, парий”:

два месеца по-рано непристойните черти на Харви Уайнстийн се появиха на първа страница на “Тайм”. Публикуването от американската преса на свидетелствата на близо сто жени, обвиняващи най-могъщия човек в Холивуд в сексуална агресия, ще предизвика световна революция. Падението на този гигант се превърна в симптом на една болест, която разяжда нашите общества. Неговото разпуснато, мазно лице, със зле избръсната брада, се превърна в

лицето на универсалния мъжкар: “свинята”, самото олицетворение на западната мъжественост.

“Ако сте станали жертва на тормоз или сексуално насилие, напишете “аз също” в отговор на този туит”: използвайки хаштага #MeToo (Аз също), въведен от актрисата Алиса Милано, потокът от разкрития се превърна в световно цунами. Въпросът за сексуалния тормоз, който дотогава се ограничаваше до американските кампуси, се разпростря в цялото общество. На Запад се надигна едно всеобщо “стига толкова”. Мъжът, който се отърква в метрото, лек намек за шефа, принудителния секс след алкохолна вечер, неуместните коментари, неподходящите жестове, установения тормоз, изнасилването… заприиждаха свидетелства, смесващи ужасното с анекдотичното, символичното с физическото насилие. Някои остават анонимни, други, като френската журналистка Сандра Мюлер, дават името на своя преследвач под хаштага #BalanceTonPorc (Издай свинята).

Нов вид борбеност

 Аферата “Уайнстийн” беше само детонаторът на едно движение, чиито експлозивни съставки тлееха от години. Един отделен случай се превърна в емблема на “система”, която трябва да бъде разрушена. Защото за радикалната левица, ако “произшествието извършва диверсия” (по думите на Пиер Бурдийо), когато става въпрос за несигурност, комунитаризъм или тероризъм, то безвъзвратно се превръща в “обществен феномен”, когато виновникът принадлежи към “господстващата” класа. Така аферата “Уайнстийн” се превърна в Me Too, точно както няколко години по-рано смъртта на Трейвън Мартин, млад афроамериканец, убит от бял полицай, предизвика появата на движението Black Lives Matter (Животът на черните има значение).

Me Too постави началото на нов вид борбеност: незабавна, компулсивна и изобличителна, то  призовава да се заобиколи съдебната система и институциите, смятани за твърде бавни и безсилни да вземат предвид “словото” на жените. Този планетарен катарзис никога не би могъл да се случи без помощта на новите технологии и социалните мрежи. Както обяснява социологът Жил Липовецки в списание Le Débat, “дигиталният свят е в самото начало на цунамито от обвинения в сексуално насилие”. Само за два месеца над 700 хиляди #BalanceTonPorc се появиха в Туитър, а #MeToo събра 12 хил. послания. Благодарение на хаштага, позволяващ мигновеното присъединяване на съдържания в световен мащаб, “освобождаването на словото” се разгърна без спирачки или табута.

“Пожелавам на всички, на всеки един от вас да намери своята причина за възмущение. Това е безценно”, призоваваше Стефан Хесел в своята малка книга “Възмутете се!” (2010 г.), продадена в над 2 млн. екземпляра. С Me Too това пожелание стана достижимо. Всеки е призован да прерови опита си в търсене на рана, която да покаже, или грешка, за която да съжалява, за да участва в

големия световен концерт на изобличаването.

“Аз също” е глобалният първичен вик на епохата на идентичността, на която феминисткото движение от 2017 г. бе само едно от проявленията, но което се разгръща вече в други форми. Презумпцията за невинност, загрижеността за противоречието, механиката на правовата държава бяха изключени, както към проявите на «victime-blaming» (очерняне на жертвата), така и като спирачки пред женското слово, на което трябва да се вярва априори.

Можем да дешифрираме експлозията на феномена #MeToo именно през есента на 2017 г. като противоудар на избирането на популиста Доналд Тръмп, причинил година по-рано истинска травма на феминстките активистки: въплъщение на фигурата на angry white man (ядосания бял мъж), той беше победил онази, която трябваше да стане първата жена президент на Съединените щати, Хилари Клинтън, след като превърна пола си в аргумент в кампанията! Още през първите дни

опозицията срещу Тръмп се структурира около феминистките мрежи:

на 21 януари 2017 г., ден след встъпването му в длъжност, “походът на жените” събра стотици хиляди хора в големите американски градове, приемайки на един глас лозунга на лесбийския сепаратизъм от 70-те г. на ХХ век, “Бъдещето е женско” («The future is female»). Така както Тръмп е бил, по думите на Ален Финкелкрот, “възмездие за политическата коректност”, MeToo звучеше като реванш за избирането на един мразен от феминисткия лагер президент.

Но извън антитръмпизма, “митуизмът” («metooisme»)  имаше по-дълбоки корени. Той заимстваше от радикализацията на американския прогресистки лагер относно въпросите на джендъра и расата. Въпросът за сексуалния тормоз наистина стана централен в САЩ от 1972 г. и въвеждането на дял IХ, поправка към Закона за гражданските права от 1964 г., забраняваща дискриминацията въз основа на пола в американските кампуси. Във всеки университет службите за борба срещу тормоза водят непрозрачна битки, в която студенти и професори могат да бъдат изгонени заради един настоятелен поглед или незначителна дума. Борбата срещу тормоза не се ограничава само до сексуалните въпроси, а се разпростира върху всяка дума, казана по време на час, която би могла да засегне чувствителността на студентите.

Както при новия антирасизъм, основан на идентичността, става въпрос не само за борба срещу дискриминациите, но и за упражняване на правото да се инвентаризира западната култура, смятана за свойствено насилническа спрямо малцинствата. След дигиталното «me too» на освободеното слово бе организирано MeToo в културата. Първо университетски преподавател предложи да се “извади на бял свят насилието, заровено на страниците на световната литература”. После финалът на “Кармен” беше пренаписан във Флоренция, защото, казва директорът на театъра, “в нашата епоха, белязана от бича на насилето над жените, е немислимо да аплодираме убийството на една от тях”.

Прочистването атакува и най-популярните творби:

сцените с откраднати целувки във филмите за Джеймс Бонд, сексистките шеги на еди-кой си комик, приказката за “Спящата красавица”, като алегория за липсата на съгласие. То засяга мъртвите, както и живите, като режисьора Уди Алън. Този радикален американски феминизъм, който не се колебае да говори открито за “война на половете”, се сблъска с френския феминизъм, често обвиняван в равнодушие. През януари 2018 г. сто френски жени, начело с легендарната актриса Катрин Деньов, публикуваха изявление във в. “Монд”, изобличавайки феминизма, който иска да отреди на жените “статута на вечни жертви, на злочести незначителни създания под властта на фалократични демони, както в добрите стари времена на магьосничеството”. Чуждестранните медии се слисаха от тази позиция, нарушаваща световното единодушие. Ако Франция се съпротивлява, то не е само заради “съблазняването по френски”, но и поради вкус към творческата свобода и отхвърляне на политиката на идентичността, която причислява мъжете и жените към

опростенческата диалектика доминиращ/доминирани.

Докога? Две години след “митуистката” церемония на Златните глобуси, по време на връчването на Сезарите през февруари т.г., актрисата Адел Енел напусна залата с вдигнат юмрук при обявяването на победата на режисьора Роман Полански, обвинен в сексуално насилие. “Вече ставаме и изчезваме”, добави писателката Виржини Депант в позиция, чиято радикалност няма за какво да завижда на американския неофеминизъм. Няколко дни по-късно Франция влезе в карантина и актрисата Бланш Гарден подхвърли: “Вече ставаме… и отново сядаме”!”. Нов пирует на френския дух, неподатлив към моралния фундаментализъм, който разделя САЩ и би искал да командва у нас.

Автор: Йожени Бастие, Фигаро 

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}