Как Младенов и Луканов организираха свалянето на Живков на 10 ноември

Последната манифестация пред мавзолея, 9 септември 1989 г. Непубликувана досега снимка, от специалното издание на сп. „Биограф“ – History special. Тодор Живков е вляво от центъра, маха с ръка. До него наляво е неизвестна „съветска другарка“, министър-председателят Георги Атанасов, до него съветският посланик Виктор Шарапов. Най-вдясно са Георги Йорданов, Петър Младенов и Милко Балев. Снимка: БТА

Множество публикации описват 10 ноември като преврат, под ръководството на КГБ, с ръката на Москва. Съветски дипломати, като съветника в посолството Валентин Терехов описват в спомени подробно как са заговорничили с Луканов и Младенов, каква „историческа роля“ са имали в свалянето на Живков. Реалността е по-различна. Луканов е кандидат-член на Политбюро и въпреки съдействието и връзките с руски представители, нямам как да вземе решение за свалянето на Живков. Няма глас в Политбюро, само съвещателен. Оставката трябва да се гласува от членовете на Политбюро и секретари на ЦК на БКП. А сред тях съотношението на силите не е в полза на Младенов и „заговорниците“ около него.

Живков година преди 10 ноември 1989 г. е подавал оставката си в Политбюро, но тогава никой от членовете му не я подкрепя, защото имат опит с игрите на Първия. Повечето знаят, че това е негов коварен ход, за да види кой от висшето ръководство иска да го праща в пенсия. Към момента се е канел още да властва.

Писателят Георги Джагаров, приближен на Живков и зам.-председател на Държавния съвет, описва в спомени как през 1988 г. водил с него разговор за демократизация и в отговор получил репликата: „Джагаров, народът не е доживел за демокрация”. Има всички признаци от разговори и случки, по които може да се съди, че до последно Живков не е искал да се оттегля от властта.

Синът на бившия премиер и член на Политбюро Гриша Филипов разказва в интервю, че баща му през лятото на 1989 г. предложил на Живков да се оттеглят и да дадат път на младите, и тогава Живков отвърнал, че още се чувства силен, способен да работи и иска да седи да ги „контролира”. Но няколко месеца по-късно Живков разбира, че вече няма къде да мърда.

Младенов дава да се разбере на другите „заговорници“ членове на Политбюро, като Георги Атанасов, Добри Джуров (военен министър), че моментът е назрял, въпросът за смяната на Живков трябва да бъде решен на насрочен за 10 ноември пленум на ЦК на БКП.

Самият Живков е имал общо четири разговора със съветския посланик Шарапов, след оставката на Младенов – в резиденцията си, в съветското посолство, в ЦК. Посланикът го убеждава, че трябва да се оттегли, като накрая говори конкретно и за пленума на 10 ноември. На тези разговори Живков предлага да го замести Александър Лилов, който в онзи момент не е член на Политбюро и секретар на ЦК, отстранен е от тези постове през 1983 г. от самия Живков. Също така изказва желанието си, като отстъпи поста на генерален секретар, да остане държавен глава. Това по тогавашната конституция дава много повече правомощия от тези на сегашния президент. Тогавашният председател на Държавния съвет може да издава укази, които са по същество закони, да отменя актове на правителството и да назначава членовете му.

Добри Джуров, Йордан Йотов (член на Политбюро) и Димитър Станишев (секретар на ЦК), са от партизанска бригада „Чавдар”, близки са с Живков отпреди 1944 г. Тримата се срещат с него два пъти на 8 ноември и на 9 ноември да го убеждават да се оттегли.

Най-съществена е ролята на Добри Джуров,

защото той е военен министър и от най-близките съратници на Живков през годините. С него съветски представители не са посмели да говорят и да посвещават в някаква „завера”. С него по въпроса разговаря само Петър Младенов. Позицията на Джуров е била определяща и за други в Политбюро, и е поставила пред свършен факт самия Живков.

Живков е притиснат от всички страни и подава оставка на заседание на Политбюро на 9 ноември. Това е най-важното заседание, по-важно от пленума на ЦК на следващия ден.

На заседанието присъстват 8 членове на Политбюро (освен Живков): Георги Атанасов, Петър Младенов, Добри Джуров, Милко Балев, Йордан Йотов, Гриша Филипов, Димитър Стоянов, Пенчо Кубадински.

Присъстват и кандидат-членовете на Политбюро: Андрей Луканов, Георги Йорданов, Григор Стоичков, Стоян Овчаров, Петко Данчев, но те имат съвещателен глас.

Присъстват и секретарите на ЦК на БКП: Димитър Станишев, Начо Папазов, Емил Христов, Васил Цанов.

Милко Балев, Йордан Йотов, Димитър Стоянов са едновременно и секретари на ЦК, Тодор Живков е генерален секретар на ЦК на БКП. Решението гласуват членовете на Политбюро и секретари на ЦК.

При такова разположение на силите в Политбюро, реформаторите, които искат смяна на Живков са Петър Младенов, Добри Джуров, Георги Атанасов, Йордан Йотов. Четири уж сигурни гласа срещу пет в Политбюро, заедно с гласа на Живков. Но Йотов е колеблив и също много близък на Живков. От другите Милко Балев, Димитър Стоянов и Гриша Филипов са изненадани от оставката на Живков или се изказват в смисъл да не се бърза. Те са безрезервно верни на Живков и ще направят каквото им каже.

Тодор Живков и Андрей Луканов на среща със съветска делегация през 1989 г. Години наред Луканов и Младенов са били верни на Живков членове на Политбюро. Осмеляват се да подготвят смяната му, когато вече има условия в края на 80-те години. Снимка: БТА

Пенчо Кубадински не участва в предварителните разговори нито с Живков, нито с членовете на Политбюро, които искат да го сменят. Гласът му може да обърне решенията на заседанието. Кубадински вдига ръка за оставката. Без неговия глас Живков, заедно с верните си хора, е могъл да отложи оставката и заедно с това да вземе мерки против останалите, които искат да го свалят. Гласът на Кубадински е бил решаващ. И въпреки него, Живков е имал възможност като окаже натиск върху колебливия Йотов да се наложи на това заседание.

Живков се надява да срещне съпротива сред повече членове на Политбюро на искането си да се оттегли, но не получава достатъчно подкрепа, работата е „на кантар“. Разумът у него надделява, този път той поддържа оставката си, за разлика от година по-рано. Предлага начело на партията да го замени Георги Атанасов, но той си прави отвод в полза на Петър Младенов. Кандидат-членът на Политбюро Стоян Овчаров също подкрепя кандидатурата на Младенов. Георги Йорданов, кандидат-член на Политбюро, се изказва смяната на Живков да се извърши цивилизовано и да се отнесат уважително към него. Стенограмата от заседанието на Политбюро е достъпна още от 1991 г. в държавния архив, и е цитирана, но сякаш я откриват за пръв път, която е публикувана в мемоарите на Георги Йорданов.

След двучасовото заседание в Политбюро, на другия ден на пленум на ЦК на БКП в резиденция Бояна Тодор Живков официално подава оставка. Тя е приета без много възражения. Има само две изказвания, че не трябва да се бърза с избор на генерален секретар. Избират Петър Младенов. Той изказва благодарност на Живков от името на партията. Всички са наясно, че това е тактически ход, да не срещнат съпротива от подкрепящите Живков. На пленума е гласувано решение за оставката на Живков и от поста председател на Държавния съвет, което Живков не е очаквал, надявал се е да го оставаят държавен глава. За тази оставка обаче трябва да се произнесе Народното събрание на своя сесия. Това става седмица по-късно.

Реално пленумът детронира дългогодишен монарх

Новината на другия ден е посрещната с всенародна радост, хората се редят на опашки за вестници и са жадни за промени.

От този момент Младенов и Луканов стават главните реформатори на БКП и страната.
В кратки срокове изхвърлят от Политбюро и ЦК верни хора на Живков, приемат обратно в партията изключени от нея инакомислещи (писателите Георги Мишев, Марко Ганчев, журналистката Копринка Червенкова и др. членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на Русенския комитет), възстановяват спряното предаване „Всяка неделя”, възстановяват като главен редактор на „Народна култура” уволнения Стефан Продев и др.

През декември, вече и под напора на обществените настроения, Живков и сина му са изключени от партията, благодарността е оттеглена. Младенов на пленум представя съкрушителен доклад за кризата в България, предизвикана от управлението на Живков.

Луканов още от първите дни след свалянето на Живков става главната връзка на БКП със зараждащите се опозиционни партии и движения, среща се с техни представители официално и неофициално. Това създава лъжливото впечатление, че той по някакъв начин е изградил опозицията. Още една причина да бъде подозиран като кукловод.

Петър Младенов говори в Народното събрание, след като току що е избран за държавен глава (председател на Държавния съвет), на 17 ноември 1989 г. Снимка: БТА

Дни преди настъпването на новата 1990 г. пленум на ЦК на БКП решава да върне имената на турците и оценява като погрешна политиката на Живков за Възродителен процес. Решението предизвиква стачки и демонстрации на несъгласни в Кърджали, Разград, Хасково и др. градове в първите дни след Нова година. В София пристигат с автобуси протестиращи и развяват национални знамена пред Народното събрание.

На конгрес на БСП през януари делегатите решават партията да приеме курс към демократичен социализъм и да се преименува на социалистическа. Това съотвества на промените в компартиите в други източноевропейски страни, които също приемат курс на демократичен социализъм и реформи.

Луканов става главно действащо лице в началото на Кръглата маса. БСП сяда да преговаря със СДС, ръководен от д-р Желю Желев, под чийто натиск постепенно един след друг демонтират елементи от тоталитарната държава.

Младенов и Луканов привличат в Политбюро Александър Лилов още през декември 1990 г., а скоро след това го предлагат и за председател на преименуваната БСП.

Луканов става министър председател

на 8 февруари 1990 г., и под негово управление са проведени първите свободни избори в страната през юни. Преди това през пролетта правителството му спира плащанията по външния дълг, поради реален фалит на държавата, материализиран още под управлението на Живков, но станал официален на следващата година.
В този период започва острото противопоставяне между опозиция и БСП, и част от това е демонизирането на Луканов, като главна фигура в БСП, който дърпа конците. Не го обичат и своите, защото вече се оформя група от живковисти в БСП и от консерватори, които са против големи отстъпки, и заедно надигат глава. Те са уплашени от стигналите твърде далеч промени (според тях). Те са очаквали преустройство на социализма, а започва изграждане на многопартийна система и капитализъм. Това е исторически процес в цяла Източна Европа, но у нас го приписват на Младенов и най-вече на Луканов.

След изборите за Велико народно събрание, чак на 22 септември е сформирано второто правителство на Луканов. То подава оставка на 20 декември. Луканов е архитект на следващото правителство, оглавено от безпартийния съдия Димитър Попов, в което влизат и министри на опозицията. Тогава Иван Костов става финансов министър, Иван Пушкаров министър на икономиката и Димитър Луджев вицепремиер.

През юли 1990 започва демонизирането и на Петър Младенов. Изваден е видеозапис отпреди 7 месеца, от протестен митинг пред парламента на 14 демекври 1989 г. На него Младенов излиза да държи реч пред протестиращите, недоволни, че не е отменен веднага чл. 1 от конституцията за ръководната роля на партията. След кратко слово е заснет как се връща в парламента и на вратата произнася репликата „По-добре танковете да дойдат”. Този запис предизвиква бурни реакции в обществото повече от половин година по-късно. Екзалтирани привърженици на СДС правят палатков лагер пред президентството и настояват за оставка на президента. Всъщност никакви танкове не са викани, не е дори обсъждано такова действие, преходът е станал мирно. Младенов до края на живота си твърди пред близките си, че записът е манипулиран и не е казвал такова нещо. Други свидетели наблизо твърдят, че това е извадена от контекста реплика, истинската е била в смисъл „Какво искат тия, по-добре ли е танковете да дойдат?”.

Комисия прави анализ на видеозаписа, направен от Евгений Михайлов, но на копие, не на оригинала. И досега автентичността е поставяна под съмнение и не е ясно защо касетата е извадена със 7 месеца закъснение. Впрочем, това е без значение. В наши дни сме свидетели на много по-брутални реплики от настоящи политици, но те остават без такова внимание. Тогава, поради тази реплика, Младенов подава оставка. На негово място парламентът избира Желю Желев с квалифицирано мнозинство. Точно Луканов е човекът, който убеждава БСП да приеме Желев.

Специалното издание на сп. „Биограф“ по повод 30 години от падането на Стената и Живков

Луканов има противоречия с председателя на БСП Александър Лилов. Затова на конгрес на партията през декември 1991 г. като компромис между двамата за председател на БСП е избран 30-годишният Жан Виденов. Той и кръгът около него бързо влизат в конфликт с Луканов и го изолират от партийните и държавни дела.

И двамата реформатори, свалили Живков, един след друг са отстранени от властта. Луканов е убит на 58 години, Младенов отива да живее на село и умира през 2000 г. на 63 години.
Слуховете, че Луканов има милиони в чужди банки, заделил от парите на държавата, се оказват измислици. Семейството му остава бедно след смъртта му. Докато семейството на Живков живее видимо охолно.

(От специалното издание на сп. „Биограф“ History Special за 30 години от падането на Стената и Живков)

Източник: E-vestnik.bg

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}