От Читателя
Кръв за бащата

Читател | 23/02/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

21.02.2012 г. Вчера Кърт Кобейн трябваше да навърши на 45. А Ива е художничка и приятел. Баща й е болен и му предстои операция. Трябват й трима кръводарители до днес, в 13:00 часа, иначе операцията няма да се случи. Ива общува с много хора, има много приятели, само един до сега й е услужил с кръв за баща й. Ива ми писа в петък, уговорихме се за понеделник. В събота проверих всички противопоказания за даряването на кръв. 33 точки, които описват почти всички болести в човешкото тяло, включително късогледство... И все пак 34-та точка ми хареса най-много: ” Кръводаряване не се извършва и в случаи, непредвидени по-горе, когато по преценка на лекаря или освидетелстващото лице кръводаряването представлява опасност за здравето на дарителя или приемателя.


Но на художничката й трябваше кръв за баща й!  Веднага разпитах за какво евентуално могат да ме върнат. Обясниха, че ми трябват лични документи и че ако имам ниско кръвно няма да ми позволят да даря кръв, защото именно заради това връщат най-много хора. А аз имах точно такова, всичките ми лекари на медицински език ми го обясняваха като „много ниско кръвно” . Но на художничката й трябваше кръв за баща й и бях твърдо решена да помогна – събота и неделя се храних обилно с всякакви калорични гадости. Днес сутринта станах рано, изпих три кафета и чаках да минат да ме вземат, за да идем в Окръжна болница. Те дойдоха точно навреме с един шоколад и литър кола, които добросъвестно унищожих  по пътя. Бях наред. Можех да се хвана на бас,  вече бях сигурна, че всичко ще мине наред. Пристигнахме в болницата и зачакахме още един приятел, който се беше навил. За да не губим време отидохме в спешното отделение, където се дарява кръв. Още на 500 метра от спешното почна малко по малко да ми причернява. Не, не от кръвното, а от Тружениците – „Доброволци”, които продават кръв от 70 до 100 лева. Това не е тяхната собствена кръв. Първо им даваш част от парите. Тогава те ти водят някое от зомбитата си  -  полу-изцеден мъж или жена, изглеждащ така сякаш му остава точно една банка кръв живот. Отказахме. Ива вече беше опитвала с някой от дилърите на живот, но лекарите като видели в какъв вид е циганката, която им води, се развикали да не води повече полуумрели хора с кръв от „неясен” произход. Думата „неясен” ме отврати.

След това влязохме в нещо като чакалня. Имаше само 2 стола. 15 човека бяха преди нас, повечето от които цигани. Чакалнята излъчваше нещо повече от обикновена мизерия. Беше потискащо. Циганите пред теб те гледат без да ти казват нищо. Ти се чудиш дали искат да ти продадат кръв или чакат удобен момент да ти отмъкнат чантата, докато не ги гледаш. Но на художничката й трябваше кръв за баща й!

После ми се стори странно, че столовете бяха свободни. Ние с Ива се настанихме на тях и тя започна да ме инструктира какво ще ме питат и какво да правя с бланката за попълване, която ще ми дадат. Нещата обикновено се случвали бързо. Връщали хора, както и приемали. Често обаче приемали повечето „зомбита”.  Озадачих се: защо. по дяволите, са върнали Ива и нейната циганка? После един от лекарите излезе и заговори един от чакащите. Говореха много тихо.  Някак си ми стана ясно, че това не е просто болнична мизерия, а лекарска. Явно Труженика–„Доброволец” на Ива не е дал процент на лекарите в тази болница. Разбраха се. Лекарят излезе навън. Труженикът–„Доброволец” дойде при нас и ни попита дали ни трябва кръв. След като отказахме, той отвърна: „успех тогава”.

Вече нещо не бях сигурна. Мислех си, че и мен ще върнат като останалите, за да може Ива този път да наеме правилния човек. Така и стана. Когато дойде моят ред, вратата се отвори. Една ниска жена ме погледна така сякаш не аз отивам да си давам кръвта, а идвам да взема нейната. Не ме попита нищо за кръвното ми и дали вземам някакви хапчета и другите неща от тридесет и няколкото точки, както направи с останалите хора преди мен. Огледа ме и ме попита колко килограма съм. Уби ме – за това бях подготвена! Бях чела някъде, че за моя ръст е нормално съм от 50 до 54 килограма и казах, че съм 50. „Не може.” – отсече тя. Но на художничката й трябваше кръв за баща й и аз и го казах на ниската жена, но тя пак отсече – „Не може.”

Отидох при Ива, която още чакаше другия приятел и приготвяше пари за още една евентуална Труженичка. Разказах какво се е случило и се извиних. Наех такси и се прибрах. Не бях весела.

Автор: София Павлова

 



Други статии от този автор



Коментари