Актуално
Вчера беше забележителен ден, защото една картина, нарисувана от художника Симеон Кръстев, се превърна в тема номер едно в страната ни.
Изкуството, бащиците и спонтанната любов пред годините

Гост-автор | 22/01/2021

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Вчера беше забележителен ден.

И не защото нещо забележително се случи в MAJKA BALGARIQ, не.

Вчера беше забележителен ден, защото една картина, нарисувана от художника Симеон Кръстев, се превърна в тема номер едно в страната ни.

Картината на художника, наречена "Балкански поток", бе подарена на сръбския президент Александър Вучич лично от нашия премиер-министър Борисов.

Самата картина, решена в героично-социалистически стил, изобразява самия наш премиер-министър и самия сръбски президент, които с любов, отговорност и мъдра осанка, наблюдават полагането на тръби от работниците.

В социалните мрежи за отрицателно време тази картина се превърна в електронно меме. Сръчни с фотошоп хора добавяха кой ли не на картината.

Това, което обаче всички забравяме е, че изкуството у нас от незапомнено време се е поставяло в позиция на колене с глава в скута спрямо бащиците.

О, достолепни, Генерале, поведи ни!

Годината е 2009. На 27 юли генерал Борисов полага клетва в парламента, след като неговата партия ГЕРБ е спечелила изборите у нас. И започва дългият роман на управлението му (който продължава и до днес).

Няколко месеца по-късно култът към юначния бат' Бойко започва да дава своите плодове.

През месец ноември същата година поетесата от Русе д-р Венета Бакалова издава своята стихосбирка "Звезда над Витлеем".

Както сами виждате, стихосбирката съдържа "сакрална лирика и други".

В стихосбирката наистина е пълно със "сакрална лирика", сред която изпъкват две творби. Посветени на две сакрални личности - народният представител от ГЕРБ-Русе Пламен Нунев и самия премиер-министър Борисов.

Творбата, посветена на нашия министър-председател, се нарича "Премиер, избран от народа", а стиховете са изпълнени с почитание:

"О, достолепни Генерале, поведи ни!
Ний вярваме във твоя свят обет!
От враговете - Де Пе Се /ДПС/ пази ни!
Проправяй бъдния ни път напред,

за да застане нашата България
във Европейския съюз със чест,
да заблести като небесна лъчезария.
Да я приветстват всички! Светла вест!

Премъдри Господи Иисусе,
благослови Ти Генерала и България!"

За отрицателно време стихотворението обикаля всички медии и се превръща в истински хит. А терминът "небесна лъчезария" добива такава популярност, че дълго време е основна тема за всякакви анекдоти.

Пламенчо, юначе, накарай Бойко да заплаче!

Само че 2009 отминава, идва 2010, после 2011, а 2012 започват протести за цените на тока. И в началото на 2013, няколко месеца, преди да изтече мандата на ГЕРБ, Борисов подава оставка. И след изборите на власт идва правителство на коалицията БСП-ДПС, а начело е фамозната фигура на финансиста Пламен Орешарски.

Ако си мислите, че Орешарски е подминат от изкуството, дълбоко се лъжете. В началото на 2014 поетът и фармацевт от Ямбол Колю Колев пише поема за Орешарски:

Ода за един достоен премиер

Пламенчо, юначе,
накара Бойко да заплаче.
Завижда ти безмерно.
Пред очите му е черно.

Ден и нощ гадае
и не може да узнае.
Как социалната реформа
набързо сложи във форма.

На майката ръка подаде,
избирател не предаде.
На пенсионер с усмивка
даде левче за поливка.

С южния поток се справи,
Белене и не забрави.
На зелените хайдуци
сложи усмирителни папуци.

Както виждате, колкото повече сте на власт - толкова повече ви възпяват. И обратното...

Впрочем, задавали ли сте си въпроса - откога властта и изкуството са така слети в любовна хватка?

Със сигурност не е от вчера. Затова е време да ви припомня някои култови примери за любов към вожда.

Другарю Живков, исках да ви скрия...

Всички, които сме живели малко или много по времето на социализма, си спомняме добре, че той се дели на два дяла - до Априлския пленум и след Априлския пленум.

Каква е разликата? До Априлския пленум е имало култ към личността. А след априлския - не.

Това обаче едва ли може да обясни поезията, която извираше някъде в началото на 80-те години, уж много след като култът вече го нямаше. На 03.09.1981 в брой 36 на "Литературен фронт" например, по повод светлата дата Девети септември, поетът Нино Николов публикува следното стихотворение, посветено на партийния и държавен ръководител бай Тошо:

Другарю Живков, исках да Ви скрия
в дълбокото сърце на моя стих.
Но мина четвърт век. И ще открия,
че все заради култове Ви крих.

А ми се иска ясно и достойно
и в стих, и в песен да Ви спомена:
да кажа името, с което са спокойни
народ и партия, държава и страна!

Другарю Живков! В петилетки бойни
априлско знаме крачеше до Вас,
писателите бяха Ваши войни,
поетите – на Партията глас!

И нека тук, в най старата държава,
върху най-древния човешки континент,
една България да каже: Вечна слава!
И да си спомним след години: Беше ден!

И нека светлият единен комунизъм
да ни говори с ботевския глас,
че в бъдещето с подвизи се влиза.
И с хора, Тодор Живков, като Вас!

Не бе, тука няма никакъв култ към личността. Даже поетът е възроптал - искал е да възпее водача на народа, но именно заради забраната на култа все е отлагал. Ама като бликне тая любов, как да я спре човек...

"Човек от народа"

Киното не остава на заден план. През 1981-а, по случай 70-годишнината на вожда Тодор Живков, по кината в цялата страна излиза филмът "Човек от народа". Този филм разказва за другаря. За обикновения човек, но и за лидера. За благия чичо, но и за капитана на социалистическия кораб. А бе въобще - филмът е истински апотеоз на изкуството в услуга на пропагандата и безкористната любов към бащицата.

Впрочем, доста години по-късно режисьорът на филма Христо Ковачев ще признае в интервю, че някои от нещата в лентата са чиста измислица - клетвата на Живков към партията, монолозите на Людмила Живкова и Мара Малеева. По думите на режисьора монолозите са художествена фикция на писателя Серафим Северняк, който ги е сглобил на базата на спомени на близки до фамилия Живкови хора.

Заслужава си да видим екипа, защото автор на музиката към филма е композиторът Митко Щерев. Години по-късно пак той ще напише първия химн на Политическа партия ГЕРБ (които ни пазят от злите КОМОНИЗДИ)...

Химнът на ГЕРБ вече го няма в мрежите, но едно издайническо копие се пази в една друга платформа за споделяне на клипове.

Интересното е, че поетът Лозан Такев, който пише текста към химна на ГЕРБ, е член на БСП. Но какво пък... Самият автор на текста дава интервю, в което разказва как приятел и съпартиец направо го посъветвал: "Хич и не се притеснявай. Като те питат нашите защо написа химна, им отговаряй: "А как се отказват 50 хиляди долари?"

"Ех, де да беше истина, но ми хареса и тази безобидна лъжа" - допълва поетът...

Изкуството и бащиците

Мога да продължа до утре историята на оралното обслужване, оказвано от творци спрямо силните на деня. Да ви разказвам как довчерашни партийни подлизурки на 10 ноември рязко придобиха героична осанка, как ченгета от ДС изведнъж станаха борци за демокрация и още куп тъжни истории.

Но мисля да спра. И накрая да кажа, че изкуството затова е изкуство - защото остава. Има по-дълъг живот от авторите си. При това дори лошото изкуство.

И след време едни ще останат в историята със своето непокорство, честност и принципност.

А други ще останат в историята, за да им се смеем и подиграваме.

Луис Бунюел има една мисъл. Тя е простичка и гласи следното:

"Необходимостта да се яде не оправдава проституцията в изкуството."

Помнете я. И дайте да не се подиграваме на покорното обслужваме от страна на културата спрямо управляващите.

Оставете ги! Нека тая платена с нашите данъци любов да доведе до забременяване.

Аз, честно казано, давам мило и драго да видя плода на любовта между страхливата ни култура и наглия ни управленски елит.

А вие?

  Автор: Венци Мицов

  Източник: offnews

 



Други статии от този автор



Коментари