Традицията да се нагаждаш

Защо избухна с такава сила скандалът около интервюто на професор Иван Добчев и изказванията му за Мария Бакалова? Все още много хора не могат да разберат защо не е редно да се скача с толкова хъс и ненавист към преподавател, споделил мнението си, базирано на професионалната му, а и лична оценка за негов възпитаник.

амеците, че Добчев си е позволил да говори директно и искрено, нещо все по-рядко срещано в днешния политкоректен свят, защото Бакалова не му е била „пуснала“, са чиста клевета. Безумното е, че това твърдение, както и коментарите за визията му, се ширят по стените на разни журналисти и популярни в социалните медии лица, претендиращи, че обидите, както и определенията, засягащи външността на човек, са пошлост, присъща на балканската ни същност, от която те винаги категорично се разграничават.

Опитите да се изкара за сексистко мнението на Добчев, са поредният напън на същите, които с бясна жлъч ежедневно изливат мисловните си полюции върху територията (както наричат България) и сънародниците си.

Най-просто казано, все още не се е родил този, без значение мъж или жена, за когото да няма коментари, когато името му придобие популярност. И това не касае само България, напротив. Младата Мария не прави изключение, но не за друго, а защото опитите да се изкара за шедьовър някаква вулгарна политическа опорка, няма как да не насочат вниманието към нея и ролята, която играе. Разбира се, не трябва да ни учудва защо на много хора им харесва тази гротеска. Както казва Насим Талеб:

„Борат е най-ужасяващо расисткия филм. Ако расистките шеги (всъщност обиди) са разрешени за някои раси, а не за други, това е расизъм в най-крайна форма. „

Акцентирането на сексуалността, в най-грозния ѝ вид, би трябвало веднага да предизвика възмущението на феминистките, които по цял ден дебнат за изпусната реплика или „прегрешение“ отпреди половин век на някое признато име. Но нима Мария Бакалова, заради ролята  ѝ във филма, не заслужава подкрепата на същите феминистки. Явно не.

Момичето, което по мнението на критиката в цял свят „краде“ главната роля на Саша Коен и изнася целия филм е първата българка, номинирана за „Златен глобус“. Момичето, което е едва на 24 и може да е първата в историята комедийна актриса, номинирана с комедийна роля за „Оскар“.

Какво обсъжда обаче обществото в България, подтикнато не от друг, а от т.нар. инфлуенсъри, от разните известни основно в социалните мрежи „капацитети“?

Дали Добчев въобще е някакъв капацитет, дали има право да изкаже мнение за свой ученик, дали знае какво говори или е изкукуригал и злобен неудачник… И не се коментира, напротив, забравя се и целенасочено се прикрива, че той е един от емблематичните режисьори в театъра в България.  И не се споделя и дума, че всичко това е резултат само и изключително на неговия талант, трудолюбие, интелигентност и кураж. Личните качества сякаш не играят роля и то само защото става дума за бял мъж, позволил си да се изкаже прямо, па макар и критично по адрес на негов възпитаник.

Дебатите около Добчев и интервюто му разкриха един стар и тежък симптом на нашето общество. Традицията да се нагаждаме спрямо посоката на вятъра. Традицията да се накланяме към силните на деня. Традицията чуждото винаги да е по-сладко, хубаво, прекрасно, невероятно. Пък било чуждото и гнусна халтура. Но е чужда халтура, нали? А сега, особено след изборите в САЩ, вятърът отново задуха към възхвала на извратени послания и призиви, към възхвала на розово-либералната „демокрация“, към възхвала на всичко пошло.

Но обезценяването на постиженията на белия мъж, разбира се, не е само български проблем.

Това се случва навсякъде. Дори и един мъж да разполага с власт и влияние в световен мащаб, това не го спасява от редуцирането му до сексуалността му или: „една жена каза, че я е опипвал преди половин век“.  Да вземем за пример Ален Делон. Преди две години филмовият фестивал в Кан се откри на фона на недоволството, което предизвика решението той да бъде почетен. Причината – обвинен е в насилие спрямо жените. А от движението „Жените в Холивуд“ заявиха, че решението да му бъде дадена почетна награда „Златна палма“ е „отвратително“. Появи се и петиция, призоваваща за стопиране на наградата за Делон, обявяваща 83-годишния актьор за „расист, хомофобски женомразец“. Блестящият актьор и човек, сексимволът, мокрият блян на милиони жени Ален Делон, беше гнусно набеден за женомразец, щото си позволил някога да флиртува с негова почитателка.

В случая с Добчев много защитници на Бакалова изтъкнаха какво голямо постижение е ролята ѝ, как изпълнението ѝ трябва да се тълкува като връх на актьорското майсторство. Всъщност Бакалова използва женските си оръжия и дадености, за да изиграе по-убедително ролята. Стар прийом, познат на всички жени. Лошо няма, но няма и лошо, че Добчев го отбелязва. Обезценяването на постиженията на отдавна доказалия се Добчев, за да се вдигнат тези на Бакалова, ясно показват безпомощността на почитателите ѝ. Колкото и да ръсим това поведение с твърдения, че говорим за ненадминато художествено майсторство и връх на филмовото изкуство, то е единствено и само брутално неприемане на чуждото мнение, особено на това, изказано от бял хетеросексуален мъж.

Зад тези вербални стратегии от страна на почитателите на подобни халтури обаче често се крие не толкова желанието да бъде обиден доказаният авторитет,  а страхът от загуба на контрол и опасността всички да кажат очевидното: „царят е гол“, макар и рискувайки да си навлекат съсканията на шепа неудовлетворени от липсата си на полов живот, както и на вечно компетентните по всяка тема, остриета на българската интелектуално-либерална мисъл.

Логично е същите да обвинят Добчев, а вкупом с него и всички бели български мъже, че са сексисти, расисти, ксенофоби. Че успехите им са постигнати на гърба на някоя стъпкана кариера на безпомощно момиче, имало лошия късмет да попадне сред хищни балкански субекти. Дали преценката им е обективна? Аз бих се усъмнила. Добчев, чрез интервюто си, успя да осмее точно тези реакции и люде, от които в последните години прелива цялото медийно пространство. А именно непознаващото граници политкоректно говорене, което изригва като вулкан всеки път, когато някой си позволи да отправи критика към пошлостта и разврата, заливащи ни от всяка дупка, била тя и красива дупка. Което означава, че Добчев, дори без да търси този ефект, е уцелил прво на болното им място всички вресливи и ужасно нелицеприятни орди от кресливи феминистки, джендър неутрални същества и прочее патологични субекти.

   Автор: Виктория Георгиева

   Източник: Consevative