Актуално
От Арабската пролет насам, тръгнала именно от Тунис, въпросната страна често е посочвана като „успешната история“ на масовите вълнения в Северна Африка, започнали през 2011 година.
Ще продължи ли Тунис да бъде успешната история на Арабската пролет?

Гост-автор | 03/08/2021

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

От Арабската пролет насам, тръгнала именно от Тунис, въпросната страна често е посочвана като „успешната история“ на масовите вълнения в Северна Африка, започнали през 2011 година.

Основната причина за това е тази, че в Тунис секуларистите и ислямистите успяваха да намерят компромиса помежду им, формирайки коалиционни кабинети. Тези правителства често бяха тромави и неефективни, което периодично струваше заплащането на електорална цена от подкрепящите ги партии, но поне различните елементи в изпълнителната власт успяваха да неутрализират взаимно остротата си. Последното спести тежки кръвопролития в Тунис, заради които 90-те години на XX-ти век са известни като „Черното десетилетие“ в Алжир, или военни преврати като този в Египет през 2013 година. За такова развитие в процесите на страната допринасяше и това, че местната партия на политическия ислям, „Ан Нахда“ на Рашид Гануши, залагаше на меката и диалогична форма на ислямизъм (за разлика от другите видове ислямизъм, характерни за Северна Африка, като египетския и алжирския).

В същото време обаче Тунис изглеждаше като миниран от вътрешни противоречия, които бе въпрос на време да се активират и взривят.

Първото такова противоречие далеч не е уникално за северно-африканската държавата. Става дума за зависимостта на Тунис от получаване на външно кредитиране – включително от МВФ, каквото се договаря и в момента. Такива заеми обаче изискват провеждането на структурни реформи, чието реализиране ще обостри допълнително социалното недоволство в страната. В това отношение ситуацията е сходна с тези в Ливан и Йордания (пък и с по-далечен Пакистан). Но за разлика от Бейрут и Аман, Тунис може да разчита на по-щедрата финансова подкрепа на Катар последните няколко години (това е отражение на вътрешно-арабското напрежение между Доха, от една страна, Абу Даби и Риад, от друга). През 2020-та година Катар се оказа най-големият арабски инвеститор в Тунис и вторият такъв спрямо всички такива.

Второто противоречие, налично в Тунис, бе между външната и вътрешната политика на страната. Това противоречие се обуславяше от два фактора.

Единият бе идеологическият: Рашид Гануши, понастоящем председател на парламента, е ислямистки ориентиран, докато бившият президент на Тунис Беджи Каид Есебси бе наследник на секуларната традиция, установена от Хабиб Бургиба и Бен Али.

Другият фактор бе от рамково естество, касаещ прерогативите на властимащите в Тунис: Конституцията на страната от 2014-та година предоставя на президента правото да формира външната политика на държавата (успоредно на тази по отбраната и националната сигурност), докато вътрешната такава бе функция на кабинета, подкрепян от съответното парламентарно мнозинство.

В такъв случай във вътрешната политика на страната в по-силна роля бе Рашид Гануши, бидейки лидер на ислямистко ориентирана партия, която традиционно се представяше най-добре на парламентарни избори, докато във външната политика и политиката за сигурност тежеше думата най-вече на секуларния Каид Есебси (а от 2019-та година насам, тази на избрания на неговото място и сега действащ президент Каис Сайед).

И въпреки че Каис Сайед е с по-различен профил от този на починалия Каид Есебси (за първия основен враг бе корупцията, за втория – ислямистите), то текущият държавен глава на Тунис продължи дипломацията на своя предшественик. А последното, преведено на прагматичен език, означава, че Каис Сайед заложи на добрите отношения с Франция, Саудитска Арабия и ОАЕ. На този фон, връзките на Рашид Гануши с Турция и Катар понякога пораждат междуинституционално напрежение в Тунис (например, когато в качеството си на председател на парламента, Рашид Гануши направи миналата година симпатизиращи изказвания спрямо близкото до Турция либийско правителство, водено в онзи период от Файез ал Сарадж).

Най-пресният пример за конфликта между Рашид Гануши и Каис Сайед касаеше фигурата на премиера Хишем Мешиши и ръководеното от него правителство, сега уволнени от държавния глава на Тунис. Самият Мешиши бе посочен от президента за поста на министър-председателя и бе избран като такъв от парламента на страната миналата година, но в рамките на месеците, в които той изпълняваше тази длъжност, Мешиши „размени“ лоялностите си (той се отдалечи от държавния глава и стана по-зависим от подкрепата, която Рашид Гануши можеше да му осигурява в Законодателния орган на страната).

Самият ход на Каис Сайед да суспендира парламента и да уволни министър-председателя на страната изглежда дискусионно от гледна точка на Конституцията на Тунис (според Основния закон на държавата президентът може да поеме изпълнителната власт само след консултация с министър-председателя и председателя на Парламента, но дори и в такъв случай той няма право да преустановява работата на законодателния орган). Това действие на Каис Сайед изглежда проблемно и в контекста на това, че в момента страната се опитва да договори споменатия заем от МВФ на стойност 4 млрд. долара.

Но ако този ход може да се дебатира от юридически позиции, политическите такива за него изглеждат значително по-ясни: президентът на страната се опитва да се възползва от широкото недоволство сред обществото спрямо това как правителството си върши работата (с акцент икономиката и Ковид – 19). Каис Сайед „стъпва“ на високия си рейтинг (президентът на страната е с най-положителния такъв, макар одобряемостта му да е паднала значително от периода на избирането му през 2019-та година), възползвайки се от по-скромните такива на партиите, които подкрепяха правителството. Последното се крепеше основно на две ислямистки формации (както на спомената „Ан Нахда“, така и на „Ал Карама“) и на една социално-популистка партия („Калб Тунис“).

Геополитическият контекст също изглежда съобразен.

При все, че не би било изненадващо, ако ЕС порицае действията на държавния глава на Тунис (освен ако Париж не наложи по-смекчена позиция), Брюксел към момента няма допълнителен дипломатически ресурс, който да инвестира в Северна Африка (покрай това, че той традиционно бива поглъщан последните години от случващото се в Либия, а влошените отношения от няколко месеца насам между Мароко, от една страна, Испания и Германия, от друга, също изискват такъв ресурс).

А това че САЩ все още не са излезли с изявление, било от посолството им в Тунис, било чрез Държавния Департамент, е по-скоро позитивен за Каис Сайед знак. Още повече, че военните в Тунис, които са единия от трите ключови елемента, от които зависи как ще се развият събитията (другите два елемента са синдикатите и опозиционните партии), вече подкрепиха действията на президента. Военните в страната са бенефициент на над 1 млрд. долара от Вашингтон от 2011-та година насам, а миналата година САЩ и Тунис подписаха ново споразумение за 10 годишно военно сътрудничество, част от клаузите на което не са публично достъпни.

Ако Турция, с оглед на спецификата на собствения си управляващ елит, реагира остро спрямо всякакви форми на редакция на политическа констелация от страна на военни (поради което от Анкара подкрепиха и правителството на Никол Пашинян срещу местния генералитет преди няколко месеца, въпреки че Турция не поддържа официални отношения с Армения), то на подобно развитие в Тунис, което би довело до редукция на влиянието на ислямистите в страната, би било погледнато по-скоро със симпатия в Русия.

Събитията в Тунис, разбира се, тепърва ще се развиват и още много отворени въпроси ще търсят своите отговори. Един от тях е и този: ще продължи ли Тунис да бъде „успешната история“ на Арабската пролет?

   Автор: Мартин Табаков

   Източник: "Консерваторъ"

 



Други статии от този автор



Коментари