Актуално
Не, този текст не е коментар, нито анализ, нито репортаж. „Много репортажи са направени на тая тема и няма смисъл“, казват ми. „Гледай ти да си свършиш работата.“ Свършвам я в крайна сметка, след 2 часа пешеходни разходки из гишета, достойни да бъдат описани в пътепис.
Един следобед на Когнитивно ампутиран терен – КАТ (пътепис)

Гост-автор | 24/09/2021

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Не, този текст не е коментар, нито анализ, нито репортаж. „Много репортажи са направени на тая тема и няма смисъл“, казват ми. „Гледай ти да си свършиш работата.“ Свършвам я в крайна сметка, след 2 часа пешеходни разходки из гишета, достойни да бъдат описани в пътепис.

Ами да. Какъв репортаж? Пътепис е най-подходящият жанр за ден, в който изминатото пешеходно разстояние между гишетата с пъстри чиновници, тракащи нервно, със сърдити физиономии по клавиатури, е по-голямо отколкото пешеходното разстояние между дома и офиса.

 
 
 
 
  
 
 
360p geselecteerd als afspeelkwaliteit
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Часът е около 3 следобед. Денят е отишъл по дяволите, защото емоционалният ступор от преживяното на един Когнитивно ампутиран терен (КАТ), превърнат в дворец на чиновнически безобразия, е огромен - силите са изпити, както и желанието за каквото и да е продължение на слънчевия четвъртък. В такава ситуация имаш желание само да откриеш отнякъде един електрически звънец – като онзи на героя на Алеко Константинов, и да натискаш до полуда, да се смееш истерично и пак да го натискаш, и пак да се смееш*. Може би и да крещиш от гняв, или от безсилие.

Няколко дни по-рано си тананикам „пий едно кафе, купи едно шише и заповядай на 48 гише“. И ми е някак странно приповдигнато. Приповдигнато обаче ще ми бъде и на пето, шесто, седмо и осмо гише този четвъртък.

Предварително стриктно съм проверила работното време – „Транзитни табели“, гишета 6, 7 и 8 – от 8:00 до 16:00. Работата, по която съм там – „бракуване“, ми се струва, че е за не повече от 10 минути – попълваш декларация, маркират талона и готово. Освен това, достатъчно хора – познати и приятели, също ме убеждават по-рано, че имам работа за 10 минути на Когнитивно ампутирания терен (КАТ). 

Тъкмо този четвъртък, около 1 без 10 на обед, на входа на ОДМВР- София напет, строг господин, позициониран в малка полицейска будка, следи изпод тънките рамки на правоъгълните си очила кой-кога-как влиза в сградата. Любезно се усмихвам, поздравявам и казвам: „Табели нося. За бракуване.“

- Няя номера. Не давам номера вече. Началникът разпореди! Елате утре в 6 ч.!

- Да дойда утре? Не, не, вие не ме разбрахте – сигурна съм – аз съм тук просто за бракуване. Не за регистрация на автомобил.

- Утре в 6 сутринта елате да се запишете! – почти крясва, видимо изнервен господинът с правоъгълните очила.

- Защо трябва да дойда в 6 сутринта да си взема номер, когато работното ви време е от 8 ?! Освен това не виждам тук опашка от желаещи да връщат номера?

- Над 40 души има записани! Аз номер не мога да дам! Разберете се с началника! Гише 6!

Отправям се към гише номер 6. Отпред млад господин нервно говори на висок тон, а нисък, закръглен и силно плешив мъж, на видима възраст около 50 години, със светлоотразителна жилетка с надпис „POLICE“ и медицинска маска под брадичката се обръща към мен. „Вие за к’во?“

- Бракуване.

- Номерче имате ли?

- Не, пратиха ме при началник. Тук. На шесто гише. Впрочем – казаха ми, че има записани 40 души? Не виждам опашка тук. Така че, много ви моля, нося регистрационнния номер, който да бъда бракуван. Не мисля, че ще отнеме повече от 10 минути?

Гишето е затворено. Силно плешивият господин със светлоотразителната жилетка е в коридора пред гишето. Втренчва се в мен и започва да крещи.

- ЕПИДЕМИЧНА ОБСТАНОВКА! ВСИЧКИ СА БОЛНИ. ДВЕ ГИШЕТА РАБОТЯТ. НЯМА КОЙ ДА ВИ ОБСЛУЖИ!

Следва бурна, страстна тирада, съпроводена от множество слюнки, запратени право в лицето ми – за епидемичната обстановка, за стотиците записани сутринта хора, които може в момента да ги няма, но „ние няма как да знаем къде са, не ги следим“.

Междувременно над плешивата глава на светлоотразителната жилетка се показва женско лице. Закръглено, тъмно и сърдито. Буйни, наелектризирани къдрици заемат пространството наоколо.

- К’во стаа тука – пита разярената дама в униформа с лилаво червило, неприкрито от медицинска маска, тъмна, дебала очна линия и черни къдрици.

Обяснявам.

- Нека ви кажа тук как работим! – крещи наперено – Вие седите тук и не си тръгвате, защото си мислите, че ние тук в полицията не работим, нали?!?! – размахва пръст в лицето ми.

Нервите ми вече не издържат. И избухвам. (Тирадата, описана в горните редове е силно съкратена.)

- Особено любопитна съм за обяснението. Сигурна съм, че и множеството хора, които идват тук по няколко пъти в седмицата, в очакване на „номерче“, също ще бъдат особено любопитни. Нека запиша обяснението ви с телефона си, за да разберат повече хора защо трябва да идват в 6 ч. сутринта, за да вземат някакво „номерче“, когато работното ви време е от 8 ч. до 16 ч. – бръквам да извадя телефона от джоба си, докато се представям – име и месторабота, и докато изражението на дамата с къдриците вече е коренно променено.

- А кой не иска да ви даде номерче.

- Готово – казвам – ето, записвам. Обяснете, моля, защо не можете да ме обслужите. Мен и господина зад мен.

- Ама вие само за бракуване ли бяхте? Наистина ще свършим набързо. Как да няма номера? Елате да ги видим тези номера. Но първо трябва да отидете да снимате талоните. Снимайте ги и застанете на шесто гише. Веднага ще ви обслужат. Само да мине 13,15 ч.

Междувременно съседното пето гише отваря млада дама с тънко изрисувани катранени вежди, тясна оранжева рокля, очертаваща широкия ѝ таз, дълги нокти, оцветени в коралов цвят, с по няколко цветчета на няколко нокътя. Отваря пластмасовото прозорче и процежда през тънките си устни строго: „Кажете”.

Дамата отпред ѝ подава плик с документи. Обяснява, че иска бракуване на стар автомобил, на майка ѝ, която е с инсулт, дошла е въпреки това, седи на пейката отсреща.

- Да дойде да попълни декларация – рязко отвръща дамата зад гишето с дългия маникюр и силно пресирана коса – или поне да се подпише.

Възрастната дама с два бастуна става едва-едва, придвижва се бавно, подписва се под документа. Дъщеря ѝ го попълва. Междувременно пето гише отново е затворено. Кораловата дама със съвършено изправената коса я няма. След малко се връща. Отваря гишето. Поглежда документите.

- Какъв е тоя подпис?! Коя е тази жена. Да дойде да я видя. Може да не е тя.

Младата дъщеря опитва да повтари обяснението отпреди малко – майка ѝ има здравословен проблем, седи на пейката отсреща.

- Трябва да я видя! – натъртва кораловата жена с железен тон.

Възрастната дама се изправя отново едва-едва, за да може кораловата жена с катранено нарисуваните вежди да се увери в нейното съществуване.

А същевременно отваря шестото гише, опашката за което продължава да бъде от двама души – мен и млад изнервен господин. Обяснявам за какво съм там. И подавам необходимите документи.

- О, не – не сте за тука, вие сте за петото гише.

При кораловата дама.

Часът вече е около 14,00. Подавам документите и старите табели.

- Номерче имате ли? На мен началникът не ми разрешава без номер да правя нищо.

- Кой ви е началник – питам.

- В момента го няма тука.

- Не питам къде е. Питам за име.

(Диалогът отново е със съкращения.)

Намесва се плешивият господин със светлоотразителната жилетка.

- Навън е, идете да го намерите. Не можем да ви кажем как се казва.

Нервите вече са опънати до краен предел, когато отнякъде се появява къдравата дама с лилавото червило.

- Елате, елате, сега ще вземем номерче.

Връщаме се при будката. Номерчето е записано със син химикал на малко квадратно парче бял лист. Сто и някое. Задържа го къдравата дама с лилавото червило в ръката си. Пропускам да попитам защо номерът е 100, когато ми бе казано, че 40 души са (липсващите) чакащи.

- И да няма камери и микрофони, нали – предупреждава ме и размахва пръст - айде всичко добро – добавя.

И наистина. Всичко приключва за около още 10 минути. Остават въпросите, които ще си задавам още дни наред. И няма да има кой да ми даде логичен отговор.

Часът е около 3 следобед, в четвъртък. Мисля си – защо къдравата и кораловата дама нямат електрически звънец? Ами онзи плешив, закръглен господин? Може би щяха да имат утеха тогава, или вдъхновение?

Няма да има камери, мисля си още. Ще има пътепис, добявам на ум. Защото, наистина, много репортажи са направени и няма смисъл. Когнитивно ампутиран не е само КАТ.

И продължавам да си мисля и да питам. Въпроси, които остават без логичен отговор.

Кой, защо и как раздава съмнителни номера сутрин в 6:00 ч., два часа преди обявеното работно време, пред областна дирекция на МВР, където повечето посетители са от провинцията.

Как тези български граждани стигат до ведомството с бракувани автомобили, например, или чакащи за регистрация? Как (уж) 40 записани души за бракуване на табели не могат да минат през 2 работещи гишета (заради уж пандемичната обстановка?!?!?!), когато цялата процедура по бракуване отнема около 10 минути?

Как има 40 записани души, за гише, което не работи?! И как има 40 записани души, които всъщност ги няма, тялом, духом може би са там.

Защо, когато отидеш в работно време във ведомство, служителите му отказват да свършат работата си и да те обслужат?

А колко чиновници работят в една областна дирекция на МВР? Ами каква заплата вземат те? Ами кой ги контролира? И така нататък.

Има ли я всъщност тази четвърта власт? Има ли ги всъщност първите три власти? И какъв е смисълът от тях?

Докога ще чакаме онази обещана административна реформа, според която всеки гражданин да бъде обслужен на едно гише?

Може би това ще бъде десният инструмент, обещан от Кирил Петков, за постигането на левите цели?

***

*„И виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчът тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? Някой път, знайш, до полуда ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, сякаш че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици... всичките до една! Страшно ме е яд!“

   Автор: Йоана Кръстева

   Източник: dnews.bg

 



Други статии от този автор



Коментари