Фетишът към книгата. Разводът между съдържанието и формата

Фетишът към книгата. Разводът между съдържанието и формата
24-10-2021г.
65
Гост-автор

Автор: Александър Генис, в. Новая Газета

1.

Най-добрият ни поет, яростен жрец на музата, ми се похвали, че всеки ден изгаря по една книга в пещта на жилищната си сграда, за да се отърве от запасите от ненужни вещи. Затова не бях много изненадан, когато друг велик поет, загубил при пожар грижливо събраната си библиотека, отказа предложението ми да вземе моята в замяна, още повече че всички наши са почти неразличими.

Тъй като не успях да се отърва от книгите чрез частна благотворителност, преминах към обществена благотворителност и подарих десет тежки кашона с книги на ветерани от войната във Виетнам. От срам украсих подаръка с американски издания, а руските скрих на дъното. Не знам какво са направили с тях, тъй като не много от моите сънародници са се сражавали във Виетнамската война, поне от американска страна.

Този трик обаче също не промени ситуацията. Библиотеката със седем хиляди книги дори не забеляза загубата, а ветераните вече не идват да ме видят. Надеждата ми проблесна, когато една православна позната ме посъветва да занеса книгите в манастир, където все още четат на руски, но тя се отказа от предложението, след като разгледа колекциите с преведени произведения на Балзак и Мопасан, за които родителите ми се бяха редили на опашка по цели нощи, но които едва ли щяха да се харесат на благочестивите старици.

В резултат на това се примирих с факта, че скъпоценните ми книги, в които беше вложен голяма част от живота на две поколения Генис, библиотеката, за която бяха похарчени всички пари, останали от оскъдната храна и безвкусния алкохол, контейнерът с един тон книги, който ни бе последвал в Америка, любовта на младостта и утехата на старостта, ще отидат на боклука, избягвайки дори скромната благодарност на пионерите, които събираха, както беше обичайно по мое време, отпадъчната хартия.

Работата е там, че имах и късмета, и нещастието да живея в епоха, която замени старите книги с нови, безтегловни. За последен път подобна революция се е състояла през XV век.

2.

За една ръкописна Библия е било нужно стадо от петстотин глави. За един разтвор с картинка е отивало цяло теле. Кожите се накисвали в продължение на седмици в бъчва с вар, след което се опъвали на дървена рамка, изстъргвали се с пемза и се очиствали със стъргалки от кости на скатове. А с всяка операция пергаментът ставал все по-скъп. Един опитен писар можел да напише една страница за ден. Гений като ренесансовия рекордьор Антонио можел да препише 600-страничната „История на Флоренция“ два пъти за една година.

Затова през Средновековието книгите били ценно, а понякога и безценно движимо имущество. Преди всичко книгата била вещ – скъпо украшение, което облагородява собственика и неговото жилище.

Съхранявала се не както при нас – на рафт сред други, а както сега в музеите: разтворена, на специална поставка, на почетно място – за завист на гостите. Богатата библиотека на принца се състояла от сто, двеста, най-много триста тома и всеки от тях имал собствено лице, а не просто душа. Съдържанието така се вливало във формата, че се е получавал свещен синтез. Една книга, ръчно сглобена от опитен занаятчия, се превръщала в двигател на благочестието, който не само помага на човека да се моли, но и сам е молитва.

Днес тези книги са поверени на куратори с бели ръкавици и костена пръчица. В музея „Клойстърс“ в Ню Йорк те обръщат по една страница на ден. Веднъж дойдох тук с поета Лев Лосев, за да разгледам готическия Часослов.
– Ето как – каза той не без завист, – трябва да уважаваш думите.
– Но те са отправени към Бога – отбелязах аз.
– Така правят всички истински поети – каза Лосев.
Нямаше какво да му отговоря, защото и аз, както всички съветски читатели, изпитвам благоговение към книгите. То е създадена от интелектуален глад, държавна цензура и архаична вяра, приблизително същата като тази, която се е изисквала от книгите през Средновековието. За нас тя беше и материален залог за всичко трансцендентно. Книгата озаряваше своя собственик със свещената светлина на вечността.

Не искам да кажа, че не ги четяхме, но със сигурност не всички. Нашите книги ни правеха по-добри само с присъствието си – като мощите на светците. Със самото си съществуване те демонстрираха един неизменен факт – една различна, висша и загадъчна реалност. Знаейки това, ние по-лесно понасяхме „оловните мерзости“ на властта.
В рамките на тази метафизична система функционираше същата икономика.
– Защо – пита Гарсия Маркес при посещението си в СССР – тук не могат да се купят книгите ми?
– Защото – казват му – в страната няма достатъчно хартия.
– Нима нямате хартия – чуди се писателят, – за да печатате пари?
Той беше прав: книгите бяха нашите пари, единствената истинска, конвертируема валута, която можеше да се обмени за нещо не съвсем земно: сборник на Цветаева се котираше като парченце от кръста на Исус. Като студент се облизвах за един овехтял екземпляр на „Самопознание“ на Николай Бердяев, откраднат от специалното хранилище, за който искаха 600 рубли, повече от стипендията ми за една година.

Сега не мога да си спомня какво точно се надявахме да прочетем в заветните книги, но знам, че те ни даваха надежда за пропуск към един по-добър свят. Страхът, че ще останем без него, връщаше книгата към нейните начала и ръчния труд. Аз лично познавам и обичам героинята от самиздат, която препечата „Кучешко сърце“ 200 пъти. Подвиг, достоен за усърдието на някой бенедиктинец от скрипториума.

3.

Разводът между съдържанието и формата започва преди пет века с откриването на печата. Вместо по една страница на ден печатарската машина произвежда по триста, което също не е лесно.

Може би съм бил последният, който го е правил – пет века по-късно. Когато редакцията на „Ново руско слово“, където работех като метранпаж, изгоря, трябваше да го издаваме в една допотопна емигрантска печатница, „Луна“. Там набирах заглавията на ръка, като Гутенберг. Работата беше трудоемка и досадна, но в наборната касабе пълно с любопитни шрифтове, включително харбинска кирилица, стилизирана като китайски йероглифи.

Ръкописните книги дълго време се конкурират с печатните, тъй като вторите се различават коренно от първите и не изглеждат автентични. Лоренцо Великолепни, филантроп и естет, нарежда печатните книги, донесени от Венеция, да бъдат преписани, за да не осквернят флорентинската му библиотека.

Всъщност тогава се появява въпросът за природата на книгите, който е толкова актуален в наши дни: вещ или мисъл, тяло или дух, материя или идея?

Прогресът дава отговора. Откакто многотомните библиотеки се пренесоха в мобилните ни телефони, е лесно да се предскаже, че сме последното поколение, което не може да се раздели с книгите.

Днес те се нуждаят от друга роля – не нова, а старата.

Технологията на четене се променя толкова бързо, че вече се нуждае от друго име. Аудиокнигите се превърнаха в отделно изкуство, което изисква сложни умения както от читателя, така и от слушателя и автора. Разказаната книга се различава от написаната: тя е завръщане към Омир.

Но и електронната книга само претендира, че е точно копие на хартиената книга. Останала без подвързия, тя лесно се разпада, разклонява, илюстрира и допълва с коментари благодарение на интернет, което я прави безразмерна и различна от оригинала.

И, разбира се, дебелите книги, този хляб на читателя, престанаха, както не се уморявам да повтарям, да бъдат книги, а намериха себе си – макар и с различен успех – в сериалите.

Всичко това прави излишна библиотеката като хранилище на потенциално четиво, но оставя вратичка за книгата като такава. Последният ѝ шанс е да се върне към корена си и отново да се превърне във вещ: в елегантен предмет за възхищение, за художествена медитация, за изискано удоволствие от изкуството на книгата. Такива книги никога не са твърде много, тъй като са твърде скъпи за масови тиражи. Но с тях отново можем да украсяваме дома и живота си, виждайки в книгата това, в което тя винаги се е стремяла да се превърне: фетиш на културата.

Източник: e-vestnik.bg

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.