Актуално
Малка е тази къщичка да побере човешките мераци. Още по пътя се виждат следи. Следи еднопосочни. Обречени да не бъдат заличени от стъпки на завръщане.
Каква бездна зее между поколенията

Гост-автор | 16/01/2022

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Автор: Персефона Коре
Снимка: Чарли Жиров

Познавам хора, чиито сърца отминават с безразличие зейналите дупки по стените на онези забравени от хората и Бога сгради, които някой някога е наричал свой дом.
 
Те са схлупени сега. Вътрешната им празнота като черна дупка завлича с пълна сила и тегли надолу основите на сградата. Тишината е толкова проглушителна, че добре отеква последното сбогом, чието ехо като пинг-понг се удря и рути стените на малката къщичка.
 
Малка е тази къщичка да побере човешките мераци. Още по пътя се виждат следи. Следи еднопосочни. Обречени да не бъдат заличени от стъпки на завръщане.
 
Какво не ни достигна, за да останем. Сиромаси, казват. И е вярно. Страдаме от немотия. Но не такава, дето те мори от глад. А дето те изяжда отвътре. Опустехме и затова след себе си оставихме пустош.
 
Каква бездна зее между поколенията.
 
Докато едни с кръвта си са бранили земите ни, други с лека ръка днес ги оставят на произвола. И по-лошо - безразлично ни е като ги гледаме.
 
Има само едно нещо, което е по-страшно от пустеещи къщи. Това са пустеещи хора. Те, дори да се сгъчкат, от къщата никога не биха направили дом.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 



Други статии от този автор



Коментари