Каквото се случва в Люлин, остава в Люлин

Каквото се случва в Люлин, остава в Люлин
30-03-2012г.
168
---

/из „Дневника на една пришълка”/


Едно почти слънчево утро. Ставам, отправям се към банята, следваща спирка - кухнята, сипвам кафе с мляко в любимата ми лилава чаша, налапвам няколко вчерашни, влажни бисквити и сядам върху масата, както всяка делнична сутрин. Отпивайки от любимата лилава чаша започвам внимателно да наблюдавам случващото се навън.  Честно, гледката от прозореца на шестия етаж на панелния, стар блок, с жалки опити за саниране, е впечатляващо потресаваща. Навън кипи живот. Виждам как един дядо мъкне стари кашони - може би, за да има върху какво да прекара нощта; отсреща са малките циганета, които внимателно дебнат кого да оберат днес. Пак там - една стара, съсухрена женица, която продава плетени терлици и цветя, за да преживее някак, а до нея - млада ромка облечена отгоре до долу с искрящо червен „марков” адидас, с тенекиени обеци и   най-малко с по 17 гривни на всяка ръка, начервена до ушите, събира фасове по пътя, за да попуши.



Наблюдавам тази „утопия” вече поне 20 минути, усещам се, че ще закъснея. Слизам от масата, обличам се набързо, нахлузвам якето и обувам ботушите. Заключвам старателно вратата с 4 различни ключа, защото все пак сме в Люлин - забравиш ли да заключиш врата,  бъди сигурен, че докато се върнеш някой друг ще се е нанесъл. Качвам се в асансьора, чиито стени са целите в „картини”- има всичко, от пишки до цветя, цитати от Библията, тук-там и от Корана, текстове на песните на Андреа и Галена и стихове лично творчество. Изваждам от джоба си клечката кибрит, с която натискам копчето или поне остатъка от него, за успея да сляза до етаж едно. С няколко ритника успявам да отворя врата. Слизам няколко стъпала, поглеждам нагоре, наляво, надясно, за съм сигурна, че нищо няма да падне върху главата ми или да ме затисне, понеже „моите мили съседи” не знаят къде е контейнера за боклук и просто оставят всичко ненужно пред вратите си, докато не задръстят стълбището. Излизам от блока, най-накрая, тръшвам след себе си тежката желязна, почти нацяло ръждясала врата. Натъквам се на поредната прелестна гледка - циганин си прави автофелацио. Застивам зяпайки, а той ме пита „Искаш ли да го засмучеш?!?”

Слънцето пече, подухва леко ветрецът, в далечината чувам крясъци. Оглеждам се и виждам същата циганка от преди малко, която все така старателно продължава да събира фасовете по пътя. Жената с  цветята също е там и обяснява нещо на сополивите и боси циганета, струпани пред сергията й.

Стоя на спирката, паля цигара и се моля на Господ 111 да дойде по-бързичко, че да не закъснея. Остават ми още няколко дръпки от цигарата, циганката, облечена в адидас тича с бясна скорост към мен и крещи „Кака, не хвърляй фаса, дай да му Одаря една заварка!!!” Автобусът спира, мятам цигарата, а тя я взима от земята и жадно засмуква.                                                                     В рейса е  „пълна лудница”- усеща се някаква странна миризма на чорапи и гной примесена с малко пот. Претъпкано е всяка божа сутрин. Опирам се в околните, премятам шала през устата си, за да не попадне нещо странно в нея. Хвала на Господ, че слизам след една спирка... Вратата се отваря, с всички сили се боря, за да изляза, понеже е страшна гъчканица. С кеф поемам глътка въздух, който за жалост не никак свеж и продължавам пеш до метростанция „Люлин”. Преминавам през калчища, каквито даже и по селските пътища няма. Преминавам и през всички 7 сергийки подредени пред метрото и чувам ежедневните подмятания на потните люлинчани. Влизам в подлеза, удрям сутрешната си доза аромат на риба, която се носи във въздуха, понеже шибания продавач на „рибни деликатеси” е забравил да затвори вратата на шибания си магазин за риба.

Остават 6 минути до следващият влак. Подпирам се на една от колоните, защото няма как да седна на изключително прашните и леко изпочупени, жалки подобия на пейки, боядисани в лилаво по някаква, може би странна случайност. Силно се надявам метрото да не е претъпкано, както беше 111 и пътуването ми да е малко по-комфортно. Започвам да се чудя дали, влака, който идва е от новите или от старите.  Ето го, пристига, вратите се отварят  - Станция „Люлин”, вратите се отварят, качвам се и с големи мъки успявам да се добера до първата свободна седалка, която виждам. „Внимание, вратите се затварят. Следваща станция Западен парк”. Отдъхвам си. Пътуването ми с метрото продължава средно около 25 минути, придружено с най-различни криви муцуни и странни благовония, които се носят във въздуха. Пристигам, слизам, излизам от подлеза и се радвам на малко по-приветливата част на София.
Часовникът удря 18.00, време е да поема обратно към омайния Люлин.

Влизам в подлеза на метрото. Остава  минута до следващият влак. Странно е как пътуването ми обратно към Квартала винаги се оказва значително по-бързо отколкото ми се иска. В метрото е лудница, хора навсякъде около теб. След станция СУ  „Климент Охридски” започва ПРЕСЯВАНЕТО. А след  „Сердика” попадам в  „ускорителя на елементарни частици”. Една жена става и аз заемам мястото й. До мен се настанява изрусена „парфюмирана” циганка, с  2 зъба с устата си. Едно момче срещу мен свива цигара, а нещото, което седи до него не съм убедена дали изобщо е мъж или жена. Станция „Люлин”. Слизам, тръгвам по същия път, по който съм минала преди около 9 часа и положението съвсем не е по-розово, с изключение на сергиите, които вече са спуснали кепенци. Вратата на магазинчето за риба е все така широко отворена и вонята си е все същата. Ситуацията обаче в 111 е по-блъскаща се отколкото сутринта и решавам да тръгна пеш по пътя към дома. Вървейки през нощта можеш да станеш свидетел на какви ли не неща. Ходя с умерени крачки, изведнъж един младеж ме спира с думите „Цигари искаш ли? 4 кутии за 10 лева?”, поминавам го.  Няколко метра по-нататък ставам свидетел на семейна свада, поводът - момичето не е успяло да задържи клиента, по думите на момчето, което ръкомаха бясно с ръце, плюе я и я псува. Подминавам и тях. Адидасовата циганка с фасовете си е все още там , жената с цветята събира сергията, малките циганета разнасят някакви железа и редят цветущи псувни на цигански.
Влизам в  блока. Решавам да се кача по стълбите понеже си загубих някъде кибритената клечка и няма да мога да натисна копчето за етаж шест. Отключвам вратата с четирите различни ключа. Тръшвам се на дивана, затварям очи и се опитвам да не мисля за нищо. След около две минути тишина се разцепва от звучното „Като те почна първо отдясно и с атака след това отляво, като ти вкарам ...”, придружено с крясъците на съседа Драго, който тази вечер е значително по-пиян от жена си Теодора.
И така чак до 6.00 сутринта. И така всяка сутрин.
Вече един месец оцелявам в Люлин и научих едно нещо – в Люлин има всичко, но не е за всеки.                           

Съветът: ако не си роден в Люлин, никога, ама НИКОГА не отивай да живееш там. Дори, ако имаш работа в района се постарай да я отложиш. Дори ако пътят ти минава от там – избери по-дългия. Дори да ти подарят жилище ново строителство в Люлин-център – избягай. И не се връщай.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.