Актуално
Трагедия в полите на Витоша  или  Краят на Пейо Яворовия род

--- | 28/04/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

        

Пейо Тотев Крачолов е роден през 1878, в семейството на Тотю и Гана Крачолови. Яворов има четирима братя - Иван, Никола, Атанас и Димитър, които умират и не оставят потомство, и три сестри - Мина, Екатерина и Русанка.  Сестрата на поета - Екатерина е единствената, която има деца -Найден, Малина и Ганка. Найден не оставя потомство. Малина се омъжва за д-р  Иван Лабутов, от който има дъщеря Екатерина. Ганка се омъжва за художника Васил Стоилов, от който има дете Явора.Прапраплеменниците на Яворов Екатерина и Явора раждат дъщери -  Димитрина и  Василия

 

На 29 ноември 1913 г. Пейо Яворов прави първия си опит за самоубийство. Изстрелът пронизва слепоочието му и го ослепява. Съкрушен от мълвата, че е убил любимата си Лора и от съдебния процес на 29 октомври 1914 г. той посяга на живота си за втори път - поглъща голяма доза отрова, след което се застрелва. Около век по-късно стиховете* на поета Яворов звучат почти пророчески. Днес животът и смъртта му са част от учебниците, а личността му не спира да буди противоречия, интерпретации и анализи. Безспорен у Яворов остава само таланта. Малко хора обаче знаят, че до днес поетът има живи наследници, които пазят в себе си повече от произведенията му и от всеизвестните истории за трагедиите и любовите му. Те съхраняват и аристократизма на таланта и усещането за човешка необикновеност.


Но през април месец  2012 г. заедно с прапраплеменницата на Пейо Яворов си отиват и надеждите родът му да продължи да съществува. Сега единствените му живи наследници са внучките на сестрите му - Димитрина Нанева и Явора Стоилова. И двете жени са на възраст, в която е невъзможно дори да мечтаят за поколение. Явора Стоилова ( дъщеря  на небезизвестният художник - професор Васил Стоилов и Ганка Найденова - племенница на поета) е злощастната майка на последната издънка на Яворовия род – Василия Стоилова.„Василия си отиде, вече я няма!”, така Явора започва разказа си за черният Великден и смъртта на единственото си дете. Едва 28-годишна, обещаващата художничка Василия решава да сложи край на живота си. Навръх един от най-големите християнски празници болното от анорексия момиче полетява от прозореца на шестия етаж... Майката - Явора не приема тази смърт за обикновена, нито бавното умиране от глад приживе. Защото както дъщеря й, както Яворов и както повечето му родственици – тя вярва, че те са различни. Различни от Обикновените. Техният живот не е просто съществуване, а мисия. Тяхната смърт е по-скоро път към величието и вечността.„От други свят” са те. Те са деликатни и свръхинтелигентни хора, възпитани в консервираните си аристократични ценности, възпитани да се чувстват специални, да не живеят и да не умират като обикновените хора. Тези хора обаче изглежда нямат място в днешния свят. Той не ги разбира и едва ли ги иска, а те сякаш се подвизават в него с усещането, че са твърде качествени за това гнило място. Затова често Тези хора избират смъртта. Тя поне им гарантира кратка сензация и тридневно величие... Защото ако последната издънка на Яворовия род не беше анорексичка, медиите едва ли щяха да отразят края на една епоха, защото сензацията днес е гладът, а не геният, защото майката на Василия започва да пише книга не за произхода на детето си, а за болестта му. Защото дори тя знае, че трагедията в полите на Витоша не е изборът на таланта да спре да бъде част от този свят и това време, а скелетът, в който е избрал да живее този талант. Защото тази майка знае, че ако има шанс детето й да се прослави посмъртно, то е възможно само през онагледяването на страшните „ексклузивни” новини.

* В ЧАСА НА СИНЯТА МЪГЛА

 На моите внучета Найден, Малинка и Ганка

Седя и гледам от прозореца:
деца играят вън; – сега е утрината тяхна
и пролет грее на безгрижните лица.
Един ли цвят пред моите очи увяхна?
Седя и гледам: спомени придавят гръд.
Неволно пита взор посоките далеки,
където се преплитат пътища, пътеки…
Що иде тук – и кой отива там, – отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
………………………
И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
и прошепнете – лека нощ!
П. К. Яворов

 



Други статии от този автор



Коментари