Актуално
Сърце назаем

Симона Милкова | 31/05/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Ваня Килова от село Бисер е шестият човек с трансплантирано сърце в България. Тя е втората жена, която е с успешна интервенция у нас.  Животът й прилича на сюжет на психотрилър и въпреки това успява да намери сили да се бори със и за живота. За Lentata.com тя разказа какво е да имаш сърце назаем:

Ваня, какво стана с твоето сърце?
Дълги години боледувах от кардиомиопатия, от 19-годишна, а това е нелечимо. Сърцето се уголемява и не работи както трябва, постепенно уврежда и другите органи. Изходът е или трансплантация или край! Общо 24 години съм живяла с това заболяване и беше много трудно. През 2000 преживях няколко операции, които да ме стабилизират поне малко, но все лежах по болниците, за да ме поддържат жива. Включих се през 2003 година в списъка за чакащи за ново сърце.
 

Колко време чака да ти дойде редът?                                                                                     
Четири години, трансплантация ми беше направена 2007.
 

Вярваше ли, че ще получиш ново сърце?
Честно казано винаги говорех така: като получа новото сърце, ще направя това, като получа новото сърце, ще направя онова. Проектирах го в мислите си,  страхувах се, но вярвах, че ще имам ново сърце. Знаех, че няма да издържа дълго време така и просто много силно се надявах. И се случи.
 

Какво се беше променило на сутринта, когато се събуди и в теб биеше чуждото сърце?
Аз дълго време бях приспивана, за да мога да издържа на болките. При мен беше много тежко положението. Но когато започнах да осъзнавам, че съм жива го бях приела като свое, като част от мен, като нещо нормално. Чувството е хубаво, защото усещаш че си жив. Иначе е много страшно да заспиш и да не си сигурен, че ще се събудиш.
 

Кое те караше да искаш да живееш след всички болки толкова години?
Бях много малка, когато останах без майка, в живота ми се случи така, че аз загубих и детето си малко след като го родих, после осинових момиченце и си казах, че трябва да живея заради нея. Затова исках да оцелея и да й дам това, което аз нямах.                       


Страхуваш ли се за живота си?
Понякога имам такива моменти, сега и бъбреците не са ми наред, трябва ми и бъбрек, пак трябва да се трансплантирам, а е сложно. Казаха ми, че на бъбреците ми им остава  максимум 2-3 години, те се смаляват и съхнат. Та, пак съм на ръба…                                                


Колко време вече носиш новото си сърце?
Пет години вече.. Напоследък обаче не се чувствам много добре. Наводнението в село Бисер ми бръкна много в мозъка, животът се пообърка след това, домът ни се затри до основи, много време живяхме във фургон. Добре, че са близките. Баща ми и мъжът ми много ми помагат, аз тежка физическа работа не мога да върша. Мъжът ми е най-смел, защото не се отказа от този ад, да живее до болен човек. Днес трябват всекидневни грижи за мен, не мога без човек до себе си. Винаги трябва да има някой да ти помага.


Знаеш ли чие е било новото ти сърце?
След едно интервю, което дадох, бащата на жената, от която съм получила сърцето ми се обади. Знам, че тя се е казвала Лиляна, била е от Варна и има две деца. Много се вълнувах, трудно го преживях - защото аз съм жива, а тя не. Починала от мозъчна аневризма. Изпаднала е в мозъчна смърт, след което майка й и свекървата са решили да дарят органите й.  Те спасяват четири човека - мен и още трима мъже - сърце, черен дроб и два бъбрека... Наскоро ми се обади едно от момчетата, на 6-ти май, когато е годишнината от трансплантацията ми, да ме чуе как съм. Стана ми много мило. Чудо е това, което са направили близките на Лиляна.


Как се променя животът след  подобна интервенция?
Аз бях изпаднала в една жестока депресия след трансплантацията. Животът ти става зависим от докторите, всеки месец прегледи, изследвания, лекарства. Пак си болен човек, но си жив и можеш да ходиш на работа, можеш да опиташ да имаш нормален живот.
 

Колко чакащи за сърце имаше тогава?
Около 50 човека се нуждаеха от ново сърце през 2007 година.


Колко дълго се живее с чуждо сърце?                                                                                   

Лекарите не ти казват. Иначе около 15-20 години, но аз не се замислям за това. Всеки ден е подарък. Човек става друг след подобно нещо, не търси вече материалните неща, интересува го да е сред близките си. Нищо не ми е нужно вече. Много се промених, чувствам се по-различна от другите хора.


Обича ли различно човек с ново и чуждо сърце?
Не ставаш различен, защото е чуждо. Обичта става по-силна, защото си минал през момента, в който е можело да ги изгубиш всичко и всички. Ако не понесеш новото си сърце...


Ти искаш ли да дарят органите ти след смъртта ти?
Да, много. Тъжно ми е обаче, че нямам здрав орган. Имам една приятелка, която почина, тя имаше „берлинско сърце”, но успяха да ползват очите й за трансплантация. А на мен дори очите ми не стават…


Какво искаш да кажеш на хората, които ти подариха живот?
Така и не успях да им благодаря, защото винаги плачех, когато ги чувах по телефона. Но винаги съм искала да им кажа, че са истински ЧОВЕЦИ. Те ми дадоха живот, те спасиха и мен, и дъщеря ми (която не може без мен). Прекланям се пред тези хора. Благодаря и на доктор  Димитър Николов и на целият екип, който направи чудото възможно.

 


Други статии от този автор



Коментари