Вкус и цвят

Вкус и цвят
03-08-2012г.
33
Мартин Карбовски

Пред очите ни се води една война. Тя започва от музиката и свършва там, където един човек казва на друг как да живее.

Чули ли сте напевите на ирландската музика, почти един и същ ритъм, живо присъствие и някакво усещане за свобода от англичаните. Има една група – „Поугс” - великолепна е, понякога те кара да съжаляваш, че си българин, поробен от турци преди век. На много хора им се иска наоколо да са ирландци, поробени от британци. Или шотландци, поне доколкото Мел Гибсън ги направи герои във филма „Смело сърце“. Признайте - всичко британско е разкош. Дори робството. А най-разкошно става, когато режисьор на филми за пропаднали наркомани става режисьор и на откриването на Олимпиадата. Сърдете ми се, но ако у нас имаше Олимпиада, някои хора щяха да викнат Хачо Бояджиев да я режисира. Слава Богу, няма Олимпиада!

На други хора им харесва арабска музика.  И там има напеви, сякаш бедуин се опитва да опише с глас променящите се дюни от една родна пустиня. И там е красиво. За някого. Вкусът и цветът не правят приятели – така казват руснаците.

Води се една война за вкуса и цвета. Тя е културна война и е мюсюлманска война, вътре сред мюсюлманите. Ще ви разкажа да нея, макар че не се интересувате. Война, за която не се говори на български, но е навсякъде по света. Война, от която зависи в голяма степен бъдещето. Само два примера.

Петдесет души в Мюнхен се сбили пред джамия. След вечерната молитва е задържан един човек, който намушкал с нож петима. Още няколко души си нанесли тежки телесни повреди. Един човек отхапал ухо на друг. Наложило се повече от сто полицая да се занимават с междуособицата. За какво са  спорили пред джамията според вас?

Толерантните християни в Европа нямат нищо против в градове като Мюнхен да се правят джамии. Дали пък те не са провокирали мюсюлманите? Властта бди – никой няма право да каже крива на дума на тези хора. Спорът е за друго. Мюсюлманите са спорили помежду си дали имамът има право да има любовница. Едни смятали, че това си е негова работа, други се възмутили от неговия морал.

Проверих два пъти тази информация. Групата, в която избухва спорът, се нарича „Ислямски център за афганистански бежанци в Бавария”. Това е спорът за светска или ислямска държава пренесен на територията на Европа от афганистанци. Според  европейското възпитание да имаш любовница е престиж. Но пък според  Ромен Гари, именно европейското възпитание води до цели две огромни световни войни. Спорът там обаче беше за територии, не за това дали някой има право да има любовница.

Втората история – в република Мали, град Ангелхок, близо до границата с Алжир територията се държи от групировката „Ансар дин“, което ще рече „защитници на вярата“. Това е твърде близо до Европа, не знам дали си давате сметка, не е в Иран или Саудитска Арабия. Искам да кажа – не е Афганистан. В този град мъж и жена са били закопани до кръста в пясъка и са убити с камъни. Присъдата била по обвинение, че са имали извънбрачна връзка. Дори са имали деца от тази връзка. Мъжът и жената са убити бавно. За децата останали сираци след убийството информациите не  казват в нищо.

Разказвам ви тези истории, за да покажа как ислямът често спори сам със себе си. Християнството също често е спорило със себе си. Трябва да напомним за Салемските процеси през 17 век в Нова Англия. В тях един мъж, който отрекъл, че е вещер бил убит с воденични камъни.  Но англичаните имат едно велико качество – когато една истерия се разрасне, те я прекратяват – намират резон, сили и разбирателство да я прекратят.

Какво щеше да стане ако Гор Видал се беше родил в ислямска държава? Или в България, за която не е ясно вече дали е християнска точно. Щеше ли да е един велик хомосексуалист и горд писател /ако искате разменете прилагателните/? Щеше ли да се обяви за анти-американски писател? Щеше ли да дойде с гаджето си на писателска среща в София? Или Москва беше?! Щеше ли да мълчи? Защото писателите в България предимно мълчат. И книгите им мълчат. А и отбележете – в България няма нито един писател хомосексуалист. Това е достатъчно да нямаме литература днес.

Някой беше казал, че колкото по на изток отиваш, толкова повече те карат да се срамуваш от себе си. И да се гордееш с имагинерни понятия. Понятия, от които се раждат насилие и страх.

Тези истории са, за да се сетим, че когато влезем в спиралата на абсурда, трябва сами да я спрем. Това трябва да се досетят и обикновените горди мюсюлмани. Заедно трябва да разберем защо саудитската състезателка по джудо Воджан иска да промени костюмите по джудо на Олимпиадата – тя трябва да скрие косата си докато играе джудо с другите състезателки. Но това е невъзможно – при истинска игра косата й ще се разпилее. Може да си прибере косата с плувна шапка. Но пък ще е смешно. Сакън – думата „смешно“ и ислям в един абзац са доста плашещи и политически некоректни. Това ни е наложено като норма. Никой не се шегува с исляма. Виж  - с Христос великите Монти Пайтън си направиха гаргара, и то прекрасно.

Всъщност като се замислим олимпийския спорт водна топка е немислим в някои страни - ако разсъждаваме в тази посока - като Воджан, ислямската джудистка. Или публиката трябва да е само женска, или водата не трябва да е мокра.

Ето такива проблеми решава съвременният свят. На Олимпиадата в Мюнхен и Северна Африка. Пак ще кажа, че нас такива проблеми много много не ни засягат. Както не ни засягаха и атентатите.

Понякога хората си мислят, че става дума за вкус и цвят. Че не можеш да си приятел с някой, който има друг вкус и цвят в живота. Че става дума за модни проблеми при обличането на пакистанските гимнастички  на Олимпиадата. Че търсенето на баланс между абсурда и нормалността е вечно. И че чистотата и смислеността на един живот не зависят от това дали имаш любовница. Гор Видал го доказва. Той имаше любовник, той е гей и това сякаш е задължително, за да напишеш „На живо от Голгота“. Затова и българските писатели трябва горко да съжаляват, че не са хомосексуалисти. Това щеше да ги направи поне малко свободни и горди.

Вкусът и цветът – това няма как да не ядоса живеещите в догма. Ние сме последното поколение, което живя в догма, в която догма също беще неприемливо да имаш любовница и да имаш деца от нея… че и дрехите трябваше да са приемливи. И така живяхме толкова неприемливо и робски (меко казано), че скоро, тук наоколо Гор Видал няма да се роди. Няма и това си е.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.