Dirty jobs – Надзирателите проговарят

За професията с любов
16 години грижа за подслонилите се  в затвора в Ловеч никак не са малко. За този период от време Той се е нагледал на куп нелицеприятни картини, наслушал се е на редица колоритни истории, разтървал е стотици затворници от брутални боеве, наградил е малцина със стая за секс и е съпреживял десетки лични трагедии. Станчо, както ще го наричаме на кратко, разбули някой от българските затворнически тайни. Има ли наркотици в затвора, по-добре ли живеят богаташите вътре, бият ли надзирателите престъпниците…
Работата на надзирателите се изразява в това да се въдворява ред в затвора и да се следи поведението на съкилийниците. Започвайки разказа си Станчо се замислих  колко ли хора са минали през ръцете му, но се оказва, че не са толкова много – „ със затворниците не си казваме сбогом, а само довиждане”.

Безплатни удоволствия
Противно на очакванията ни родните престъпници не се плашат от занданите. Макар и тъкмо излежали присъдите си, те не след дълго бързат да се върнат на топло и сигурно. Удобствата, предлагащи местните затвори блазнят редица лишени от свобода. Безплатна вода, безплатно електричество, удобна баня и тоалетна, подсигурено легло и храна… Какво повече му трябва на човек. Голяма част от попадналите в затвора в Ловеч нямат дом. Никой не ги чака с трепет навън. За тях е по-добре да си живеят в килиите, където поне елементарните им хигиенни навици ще бъдат обслужени. Зад решетките те са изградили своя затворнически социализъм. Повечето са рецидивисти и не виждат кой знае какво бъдеще сред хората навън. Животите им протичам между четирите стени на малките им килийки, където дребните проблеми прерастват в масови сбивания, писъци, кръв и понякога… сперма. С именно тези усложнения трябва да се справят надзирателите.

Наркотиците
В затворническите среди се котира един такъв лаф „ ако има вода зад решетките и кораб ще вкараме”. Та, да си намериш дрога в Ловешкия затвор, изобщо не е проблем. Начините тя да влезе там са милиони. Част от дрогата пристига изключително добре укрита с колети от външния свят – в пликове с кафе, в маргарин, в дъвки… много неща влизат при затворниците без да могат да бъдат видени от зоркото око на управата. Чедата на Ловешкия зандан са много изобретателни, ако не стане по един начин, то веднага се измисля друг по-гениален от предишния. Марихуана, амфетамини, хероин, гамата от наркотици е голяма.

Вътрешен ред
Правилниците за вътрешния ред, категорично не се спазват, разказва Станчо. Макар и от страни да изглежда, че затворът е строго място, зад стените му всеки прави каквото си поиска. Надзирателите са принудени да работят с контингент, който се чуди непрекъснато как да ги прецака или как да им навреди. Въпреки това Станчо си е изградил авторитет сред местните бабаити и никой не смее да му посегне. Респектът у престъпниците, той е изградил с годините работа. „Но и затворниците, които не искат да си имат проблеми с властта са послушни”, добавя ни той. „Тяхната цел и идея е да си излежат присъдите, да излязат навън и да продължат да си правят обичайните престъпления.”

Присъди
На територията на Ловешкия затвор има около 20 човека с доживотни присъди, всички те лежат за предумишлени убийства, извършени по особено жесток начин. Част от тях живеят все пак с някаква вяра, че ще напуснат затвора преди да умрат. Що се отнася за тези, които имат присъда „до живот без право на замяна”, те със сигурност ще умрат зад решетките и надеждата им е останала някъде преди прага на затвора. Както казват надзирателите – „това е новото смъртно наказание”. С хора, носещи този етикет на гърба си, е най-трудно да се комуникира, те отдавна нямат нищо за губене. „Има много нагли затворници, споделя Станчо, те се опитват постоянно да те провокират, да те нагрубяват, та да назрее конфликт, да те подведат под отговорност и да могат да те осъдят. За всяко едно дребно провинение т.нар. нарушаване на правата им, лишените от свобода завеждат дело и държавата им обръща внимание задължително. Това е в изключителен разрез с цялата ситуация, държавата се оказва длъжна при всяка една жалба пусната от затворник да образува дело.”

Контингентът
Килиите на затвора са пълни предимно с роми. Зад решетките има 85 процента цигани. Те са ниско образовани, псуват наред, безчинстват и „правят каквото им душа сака”. Отсреща надзирателите трябва да търпят, но нямат право да бият лишените от свобода, нямат право да ги обиждат, нито пък унижават. Ако напсуваш някой, веднага отиваш на съд. Ромите вътре нямат образование, но си знаят правата. Знаят много добре на какво имат право в затвора и се възползват максимално от ситуацията. Надзирателите са подложени на нереален психически тормоз срещу заплащане от максимум 800 лева. Служителите на затвора постоянно биват заплашвани от престъпниците, че „ще ги заколят, че ще изнасилят жените им, че ще убият децата им”. А хората от другата страна на решетките трябва да стоят и да слушат.
Един надзирател отговаря за група от 200 човека. Сам намира начини как да се справя с такъв поток от лудост и необузданост. Според Станчо, затворът трябва да бъде най-гнусното и неприятно място, за да се научат тарикатите, че не бива да влизат там, камо ли да се връщат отново и отново. В затвора престъпникът трябва да види какво е лишение, за да не си помисля да се връща там, а не да заменя катуните с килиите. „Циганите навън се лишават от легло, от баня, от храна, за това за тях не е проблем да направят поредното убийство или кражба, та да се върнат пак в  Ловешкия „хотел”.

Сексът не е мираж
Освен всичко останало в затвора има и секс. И не само между мъже. За най-послушните затворници има награда – 24 часа с любимата. В специална стаичка престъпниците могат да утолят сексуалните си нагони срещу добро поведение. Съответно срещу лошо поведение, не е изключено по-силните на деня мъже, да накажат по-слабите… пак със секс.

Богат/беден
Кой се ползва от удобства в килиите? Има ли го старото разделение богат-беден зад решетките? Станчо разказва, че статусът, който притежаваш навън, можеш да го пренесеш и вътре. Килията ти няма да е по-луксозна от тези на останалите, но винаги можеш да си занесеш една 17-инчова плазма, вентилатор, да си постелеш персийски килим или пък с паричките си да си купуваш най-скъпите неща от магазина на затвора. Днес в Ловеч най-известният и богат затворник си е Пешо Сумиста. Той обаче няма специална килия, помещава се с други затворници, но мнозина му завиждат за покупките, които прави от затворническия хоремаг. Зад решетките най-големият лукс си остават цигарите и кафето. Който ги има, е тарикат. Станчо разказва, че в Ловеч няма толкова модерни килии, но впечатление прави най-чистата от тях, там лишените от свобода не влизат с обувки и пазят изрядна хигиена, сложили са си килим и подреждат по цял ден…
Но това е рядкост – една килия срещу много други… И надзирателите са онези, които пряко отговарят за случващото се вътре. Станчо признава, че е от най-опитните стражи, защото има дълъг стаж. Издържал е, научил се е как да оцелява в „свободната част на зандана”. Но казва, че много негови колеги не успяват. Много се плашат, не издържат на ежедневния тормоз, смятат, че парите са малко, а рискът - огромен. И напускат. Други са длъжни да се справят, защото малкият град не им предлага достатъчно алтернативи. Трети минават от другата страна, за да заработват допълнително. За тях Станчо от колегиалност не иска да разказва. Зад телените мрежи той е разбрал, че рано или късно всичко излиза наяве. Въпросът е дали истината успява да излезе от затвора?