Актуално
Лекарство срещу рак

Надя Теодосиева | 03/09/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Има хора, които се раждат с увереността, че са призвани. Тези хора отдават живота си на вярата, че само те могат да направят Нещо. Тези хора рядко се раждат в България. А дори да се родят - практиката сочи, че Родината не ги иска, не знае какво да ги прави и затова най-често ги гони от своите предели - за да не й създават излишни главоболия. Така тези хора успяват да сбъднат смисъла си навън.
Продан Христов живее в чужбина от 1955 година. Роден е на 3 декември 1923-а в карловското село Мърченик. Израства като обикновено българско селянче и до четиринадесетата му година най-добрият му приятел е магарето
Пак дотогава работи по нивите, върши всякаква земеделска работа и не знае друго освен гора и ливади. Произхожда от семейство на търговци и занаятчии. Представите на младия Продан за собствения му живот и света по онова време не са стигали по-далеч от Карлово. Когато навършва 14, се мести именно там, за да може да продължи образованието си в местната прогимназия - записва се във френска паралелка. Езиците обаче не му се удават. За сметка на това е добър в химията, биологията и физиката. "Всичко, което виждате, е химия", това е репликата, която предопределя целия живот на Продан Христов. Чува я от преподавателя по химия и никога не го забравя.
Продан завършва училище през 1944 година. В продължение на две години успява да отлага казармата, но после на власт идват комунистите и му се налага да мине и през това житейско изпитание. Месец след като започва да служи на Отечеството, го наказват. Не за друго, а защото е от хората, които не искат нито да командват, нито да бъдат командвани. Успява да премине и това препятствие и две години по-късно кандидатства в Медицинския университет в Пловдив.
Приемат го, но след месец отново е изхвърлен
Продан е един от стотиците "ненадеждни" млади българи, които не желаят да бъдат партийни членове. Продан отказва тази покана, а те му отказват нормален живот. Продан Христов официално е обявен за некачествен човек, на когото не се полага нито работа, нито следване. Той не спира да опитва - кандидатства за лекар, после за ветеринар и дори в Художествената академия - заради хобито си да рисува.
Този човек не е имал никакви политически убеждения и пристрастия, но е знаел, че не иска да е комунист. Днес, когато се обърне назад, той е щастлив, че не се е хванал на "комунистическата въдица". България е била неспособна да му даде каквито и да било шансове за нормален живот и затова той започва да ги търси другаде.
Продан Христов успява да напусне България чак на 32 години. Съжалява, защото най-хубавите му и активни години са пропилени в борба за хляба и борба за оцеляване. Той не е класически беглец от комунизма. Продан се качва на самолета и отива във Виена. Позволяват му да напусне България по болест - диагнозата, която съчинява - тумор в главата.
Знае симптомите и ги разказва убедително
Започва да обвинява управниците, че пропагандират свобода и равенство, а оставят хората да умират. Те, от своя страна, искат да го изпратят за лечение в Москва. Той обаче иска да отиде при брат си във Виена. Христов не спира да се отбива всеки ден в полицията в София - заплашва ги, че ще разпрати брошури навсякъде, че са убийци. Накрая на властта явно й омръзва от този напорист "болен" - дават му паспорт и виза за Виена. На следващия ден се качва на самолета и казва "довиждане" на България. Днес той обяснява бягството си с мизерията, в която са го принуждавали да живее и още повече с невъзможността да се реализира и да осмисли живота си у нас.
Във Виена Христов е посрещнат от брат си. Веднага иска политическо убежище и го получава. Записва медицина и учи седем семестъра. След това се прехвърля биохимия. През цялото време на него не му се налага да работи - брат му изцяло поема издръжката. Тогава Продан получава онова време, в което може да прецени какво да прави с живота си. Тогава той решава, че има мисия - трябва да изобрети "нещо". Преди да има каквато и да е идея какво трябва да е изобретението му - той е уверен, че това е смисълът на живота му.
Пристигайки в Австрия, той прави равносметка - решава, че няма време, прекалено много е пропуснал в опити да живее в родината си и трябва да навакса. Появява се идеята да изобрети лекарство, което да лекува рак. Започва избирателно да чете литература за болестта, която доскоро му е била крайно неизвестна. Възползва се и от билкарските си познания, които има от дете. Прави план за действие и три месеца по-късно самоукият учен открива Лекарството. По онова време той вече е на около 40 години.
Започва опити върху плъхове, заразени с рак. Организира лаборатория в дома на брат си, където продължава да живее. Поръчва си специална апаратура. През цялото време за експериментите и мечтите му се грижи големият му брат. Христов е благодарен, защото това му е дало възможността да няма проблеми с ежедневието и да се отдаде изцяло на мисията си. Той признава, че е бил обсебен и решен да стигне докрай заедно с откритието си. Вече не е могъл да спре.
В средата на 60-те заминава за Германия, за да тества препарата там. След опитите с клетъчни култури и животни идва ред на хората - болните от рак. Там е установено, че препаратът не е токсичен. Започват да го прилагат на болни с тумор в старчески дом. Самият Христов никога не е знаел колко хора са лекувани и излекувани благодарение на него. В Германия има досиета на 1300 човека.
След това започва голямата борба на Продан Христов - да легализира препарата за масова употреба. Опитва първо в Австрия, после в Германия. И на двете места отказват, защото той от своя страна отказва да даде формулата на чудото. И до днес формулата се пази на едно-единствено място - в главата на Продан Христов.
В България след демократичните промени у него се появява надежда, че там може и да поискат откритието му. А и там, то ще е където трябва - у дома. През 1993 г. подава документи, но и до ден днешен отговор няма. Никакъв.
Продан Христов е обиден и на света, и на България, и на болните. Те, умиращите, искат да се спасяват поотделно, не желаят да са граждански активни и да потърсят отговорност от онези, от които зависи наличието на лекарството. И ако лекарството си отиде заедно с Христов, най-виновният според него ще е онзи, който забранява. В случая отговорните за легализирането - единственият шанс препаратът да стане общодостъпен.
И въпреки че откривателят е наясно, че държавата България е бедна, той не й съчувства. Същата тази страна му е отнела целия активен живот
Отнела му е възможността днес вече да има отговор - дали Лекарството му лекува и дали ще бъде достъпно и известно на целия свят.
"Не може да даваш на някого живота в ръцете и той да не подава своята ръка. Но всеки човек си има съдба, моята е да опъвам каиша, да нося кръста. Моята съдба е да съм българин."

Интервюто е направено в края на 2009 г. До днес Христов и лекарството му получиха няколко отказа да бъдат вписани в новите медикаменти. Откривателят твърди, че е спрял да произвежда медикамента и да го разпраща на нуждаещите се… Дано лъже.
 

 



Други статии от този автор



Коментари