За наркотиците и хората

Сега той събира стотинки за шоколад, от най-евтиния, само да има станиол... Още не иска да се боде. Защото има приятели, които го правят и все още е способен да си спомни как изглеждат другите, които са били „по-смели” от него. Които са посегнали към лъжицата и към иглата. Той вижда тела, които са на решето, в чиито калцирани вени се влива отрова и изтича двойно по-голяма зависимост от нея. Вени, затлачени от шлака, в която тялото потъва излъгано, че потъва в удоволствие и във блаженство. Той вижда как иглата не влиза в нито една вена на приятелската в миналото ръка. Защото вече няма приятелство с човеци, а само с кафявия прах. Никой не е по-добър приятел от праха – така и никой не е по-важен мислят Те, това е тяхната истина и техния жалък и нищожен живот. Иглата вече не влиза никъде, освен под ноктите... И Той още е в съзнанието, че не иска да си причини това. Толкова е страхлив, че не само е посегнал към измамната сладост, за да се справи със собствените си комплекси, че дори го е страх и не смее да се убоде. Поне засега. Но не се страхува да бръкне в нечие чуждо, скъсано и малко портмоне. Ръцете му треперят. Намира само стотинки. Изсипва всички в потната си шепа и излиза. Връща се след малко и отваря шоколада. Вече всичко се развива пред очите й:

 „Преди седеше в тоалетната... с часове. Имал запек, така казваше. Но понякога забравяше да се заключи. Когато за първи път реших да отворя вратата след повече от два часа, прекарани в очакване – направих го плахо и ето какво видях. Той седеше на пода на жълтата баня. Дългата му коса се разпиляваше по голото до кръста тяло и скриваше част от действието. Всичко беше някак нереално за съзнанието на човек, който не се е сблъсквал с подобна картина. Не знаех какво да мисля, не разбирах добре какво прави. Не знаех какво да му кажа. Държеше фолио, от долу го нагряваше със запалка и с тръбичка, която залепваше за сухите му устни дърпаше така страстно, както се молех понякога да ме целува... Исках да съм тръбичката в устата му. Исках да влезна в него така, както разтопения прах, исках да го обладая така, както го беше обладало желанието да ми изневерява с някакви дози. Сякаш бяха красива жена. Изпитах силна ревност, гняв, бях яростна, объркана, но мълчах. Той не ме забелязваше.

Не усети, че вратата е отворена. Не видя босите ми крака, не чу тежкото ми дишане. Гледах го втренчено – очите му бяха леко притворени, погледът му (ако въобще можеше да се нарече така) беше най – черната и безпощадна дупка, в която някога бях попадала. Отметна косата си със странен жест и тогава ме видя. Току що беше вдишал от омайната отрова, държеше я в гърдите си и не смееше да я издиша, докато не изпълни цялата му същност. И ме фокусира, и се стресна. Целият подскочи, мозъкът му направи отчаян опит да подаде сигнал към очите да се отворят...но вече бе затворник в най – мрачния затвор. Затворът на съзнанието. Това, което видях от него беше нещастен остатък от момчето от тази сутрин. Сега видях опропастен, опустошен, така глупав и бездушен човек, човек, който не познавах. Виждах го за първи път. Тогава се запознах с остатъка от последвалите две години от живота му. Той стана от пода на жълтата баня, започна да издава звуци, подобни на крещене и не се отказа да псува докато не ме избута от вратата. Тръшна я пред лицето ми и се заключи в своя свят, свят, към който аз не принадлежах. Бяхме толкова близо един до друг, Той от едната, аз от другата страна на вратата. А ни делеше цяла вечност, бездънна пропаст, която един от двамата трябваше да прескочи.

Тогава не си давах сметка колко ще е трудна борбата, не си давах сметка, че Той дори не иска да мине от моята страна на вратата. Ако предполагах, сигурно щях да се обърна, да избягам и никога повече да не се върна на това място. Място, към което сега изпитвам сладка, горчива, кисела, лютива, любовна носталгия. Започнах да строя мост с голи ръце и с мои средства, мост към неговия свят. Трябваше ли да отида там, за да го взема, за да го върна към живота? Защото през по – голямата част от денонощието Той бе мъртъв. Тогава не разбирах желанието му да умре, не разбирах защо се самоубива, не разбирах дори, че всъщност прави точно това. Много бавно, не като с игла и лъжица, но също толкова сигурно и неизбежно, също толкова мъчително, но с още по – дълга и отровна агония. Тромава, тежка война с много битки, в които всеки път падах тежко ранена. Но въпреки всичко не аз бях жертвата, защото друга кръв изтичаше... изтичаше през празните дупки вместо очи, изтичаше през малките ноздри, изтичаше през разтворените бледи устни, изтичаше през всички отвърстия. И аз не можех да я спра. Бях унищожена. Всеки път правех компреси за него, а в раните си бърках със ръце. Болеше, но не спирах. И така до следващия път, до следващия ден... Когато вече всичко се случваше пред доскоро невинните ми очи, аз бях приела истината за Любовта си. Тя беше отровена от една шибана кафява капка, след която Той тичаше с часове. Вместо да тича след красивите ми бедра, той тичаше неуморно след утопичния свят, в който попадаше, вместо да зарови лице в мен, в МЕН, той го заравяше в онази гнус, която така ненавиждам и до днес, вместо да прониква в мен с наслада, той заспиваше отгоре ми и се отдаваше на една друга, фалшива наслада. Виждах го как се отпуска, как спира да трепери, как напрежението си отива, как лицето му става сиво, как се забавят движенията му, как се свиват зениците му, чувах как дишането му отслабва и как се превръща в бездиханен и доволен труп, наслаждаващ се на собствената си гангрена. По – късно се съвземаше за малко, за да ми каже колко ме обича. А после ме гонеше безмилостно от своята бърлога. Гонеше ме защото само му говорех, молех го и плачех и го тровех със сълзи. Не понасяше да плача. Виждаше как изкривеното ми от болка лице беше цялото мокро и пиеше сълзите ми, но искаше да ме убие. Не разбрах агресията му към мен. Тръгва си и ходех по тъмните улици. Ходех сама, плачех и мислех. А Той после ми звънеше да се връщам. И се връщах, смазана и уморена, жадна, гладна за Любов и нежност на които за няколко минути, понякога, Той беше способен. Не спях, страх ме беше да заспя. Че ще изпусна дори една негова минутка на Земята... Докато минутите на Земята не изчезнаха напълно. Тогава се отказах. Тогава проумях, че Него отдавна го няма. Че никога няма да живеем в един свят, на едно място, че никога няма да говорим на един език, че няма да се радваме на едни и същи неща, че Той е попаднал в блато, от което не иска да излезе. Защото му е топло, защото му се струва безопасно. Знам, че с всеки поет дъх всички ние умираме, но Той избра да поема вместо глътки въздух – празнота, безсрамие и безчувствие. Удобно, топло и лъжовно. Но блатото ще го погълне...  Това е животът на човека на капка... И си тръгнах. Останах от моята страна на вратата.“