Интервю
Дъщерята на Генерала – интервю с проф. Аксиния Джурова

--- | 04/10/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Аксиния Джурова е български изкуствовед, дъщеря на генерал Добри Джуров. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”и история и теория на изкуството в Москва. От 1986 г. е директор на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев" към Софийския университет. Била е вицепрезидент на Международната асоциация за изследване на славянските култури към ЮНЕСКО. Работила е и като секретен сътрудник за Разузнавателното управление на Генералния щаб на Българската народна армия под псевдонима „Анна”.
В първата част от ексклузивното интервю на професор Джурова за Lentata.com
публикуваме спомените й за нейния баща и нейните близки. Неразказваните истории на семейство Джурови:
 

Равносметката Ви след 70-тата годишнина?
Човек много трудно осъзнава годините си. Може би това е най-трудното нещо. Това е един раздел в живота на човек и време на равносметка и ми се струва, че за да се оформи един човек като такъв, изключителна роля играе семейната среда, учителите и съпругът, който избираш в живота си... после идва и професията.
Щом семейството е първопричината за по-нататъшното оформяне на личността, кажете - какъв човек беше баща Ви?
Естествено, когато говорим за семейната среда опираме до татко и майка. Татко беше един много строг човек. Аз в най-ранните си детски спомени почти нямам спомен за него поради това, че аз съм родена през 1942 година и татко преди девети септември почти не се прибираше вкъщи. Знаете, след всяка коренна промяна в едно общество, тези, които участват в тази промяна обикновено са много заети. 1945-та беше една година, през която аз почти не виждах татко. Той не беше от тези партизани, които заминаха за фронта, защото беше ранен. Той участваше в процесите на изграждане на едно ново общество. След това веднага, още през 45-та година, замина за Москва за още две години и почти не съм го виждала през това време. Освен в отпуските. Дълго време моят вуйчо, който беше около майка ми и й помагаше като че ли заместваше татко. После започнахме да се местим -  тръгнахме из провинцията, девет пъти сменяхме гарнизона, в който татко работеше. Тогава офицерите бяха като номади. Понякога се е случваше три пъти в годината да сменям училището. В началото на 50-те започнах да виждам баща си по-често. И това, което ми е останало от тези ранни спомени, е един много строг, дисциплиниран и доста спартански човек.
Днес как оценявате тези му качества?
Много ми помогна, може да е било трудно тогава, но много помага след това. Защото те учи на дисциплина, учи те да се справяш с всякаква ситуация след това. Татко много обичаше спорта и от рано ме насочи към гимнастиката. Започнах първо със солфежи в Пловдив, след това балет, смених пианото с акордеона... А спорта ме научи, както и татко, да мога да печеля и да губя.
И Вие ли сте така строга и дисциплинирана със семейството си, както е бил баща Ви към Вас?
Аз не съм глезила децата си никога, аз самата не съм израсла с много играчки и се опитах и моите деца да ги възпитам по същия начин. Както татко не се интересуваше от мен как съм, в кой клас съм, къде уча, какво правя, така и аз съм им давала много голяма свобода, което разбира се е много тежко за родителите, защото когато се случи нещо нередно изпадаш в ситуация „ама как така стана”... Опитвала съм се, не знам до къде съм успяла, да им дам свобода. Защото свободата е нещо, което човек получава освен по рождение, ако не си детерминиран. Тя се моделира от семейната среда. Опитвала съм се да ги оставя сами да направят избора си за много неща, за всичко може би в живота им и понякога ми е много трудно, когато виждам, че трябва да се намеся. Но за тези ми особености майка ми също е изиграла огромна роля.


Майка Ви – баба Елена, днес е на 92 години...

Да. Майка ми е доста различна от татко, тя винаги е имала литературни наклонности. Завърши вечерна гимназия след 9-ти септември и завърши текстилно дестинаторство – полувисше образование. Тя е една артистична натура, обича литературата и фактически тя се наложи в избора ми на професия заедно с още един мой братовчед, който беше диригент – бате Димчо. Майка виждаше, че аз не съм по точните науки. Баща ми искаше да направи от мен инженер, но аз не ставах, ама абсолютно не ставах за това. Физиката и математиката ми бяха кошмара и завърших българска филология благодарение на това, че майка успя да се наложи.
И тя е била много силен характер?
О! Майка ми е с много силен характер. По принцип едно семейство се прави от жената, колкото и мъжът да е силен, жената е повече вкъщи, тя моделира децата повече.
Майка Ви е била арестувана, когато е била бременна с едно от децата си...
Майка ми е прокурорски свидетел. Аз съм втората Аксиния в семейството, първата Аксиния умира 41-ва година, много скоро след раждането. Когато Майка ми е била бременна с мен, тече процес за военна организация, баща ми в този момент е войник в Сливница и разкриват конспиративна група сред войниците и майка ми е прокурорски свидетел в този процес – бременна с мен в последния месец. Не е арестувана тогава, после идва арестът. От нейното поведение е зависело много, имало е и други свидетели, но тя е била тази, която непрекъснато се свързва с татко, който е бил войник и с организацията, която е в София. Майка ми от много рано влиза в това движение и когато произнасят задочните смъртни присъди на този процес, тя буквално излиза от делото и отива в родилния дом. Ражда ме на другия ден. След това, на 3 май 1944 г., когато е големият бой между партизаните на бригада „Чавдар” и жандармерията, ние сме били готови – майка, баба и аз, да излезем в Балкана. Живели сме в село Усоица, софийско, но в този бой при Елешнишкия манастир, където раняват татко и разбиват бригадата, нас ни арестуват. Аз съм нямала две години. Спасява ни (тук вече мога да кажа, че е съдба), спасява ни това, че моята баба, която е родена в Кукуш (Килкис), има в рода си един много знатен военачалник - полковник Дървингов, който е началник щаб на Македоно-Одринската дивизия по време на Балканската война, Междусъюзническа, Първата световна и т.н... И когато влизаме в ареста в Новоселци, майка я бият няколко пъти, баба ми остава с мен в килията и когато идват да вземат баба, тя казва: „Аз ще се обадя на моя чичо Дървингов”.  И те разбират, че тя е роднина на известния офицер от Царската армия... Но ни спасява и още един факт - когато аз се раждам, майка не ме записва с фамилията на татко, а ме записва „Маринова”. Така се получава, че никъде не пиша Джурова, нито при майка, нито при мен. И те издават заповед да ни освободят, но при положение, че напишем в кое село или в кой град отиваме да живеем. Майка случайно вижда едни роднини, които заминават за Бабица – трънско село. И попълва техния адрес...
Говори се, че баща Ви е бил един от най-честните хора по онова време...
Татко ни държеше много строго, ние бяхме известно време в резиденциите горе в Бояна, но той си е плащал абсолютно всичко. Всички разследвания, които правиха след 90-та, всъщност показаха, че няма абсолютно нищо, с което той да е спекулирал. Татко е имал винаги собствено мнение, но като човек, който е на служба, като офицер и по душа беше човек, който малко говореше. Винаги е отстоявал мнението си , но когато се вземеше решение, той го спазваше - беше дисциплиниран човек...
Чувала съм, че комунистите много са се страхували от баща Ви. Казват, че е един от хората, помогнали да бъде свалена старата власт.
Татко беше един от тези трима партизани, заедно със Станишев и с Йотов, които разговаряха с Живков, преходът да стане мирно. Ние бяхме много близки със семействата и досега поддържаме много добри отношения.
И с Живкови ли?
И с Живкови, разбира се. Когато раняват татко, ръката му гангренясва и го спасява Мара Малеева. И докато беше жива, с нея бяхме много близки. След това продължихме да поддържаме отношения, винаги сме се уважавали - и мъжът ми (по спортна линия) с Иван Славков са били колеги и добри приятели. Аз се познавах добре с Людмила, отношенията ни не са били гладки, в смисъл, че съм се опитвала да й кажа какво мисля по някоя от нейните програми, но трябва да Ви кажа, че това беше една жена, която направи толкова за България, остави толкова позитиви, че никой няма право днес да говори срещу нея. А Жени Живкова е моя студентка, радвам се за нейното развитие, поддържаме отношения...
Но да се върна на прехода. Баща ми не беше щастлив на 10-ти ноември  за това, че отиват да свалят Живков. Те са били бойни другари и когато татко го раняват, Живков поема бригадата за два месеца. През 89-та обаче нещата опираха до необходимост да се случи това нещо, времето беше такова, че трябваше да стане. И татко искаше това да се случи по най-добрия начин, по мирния. Така и стана. Няколко пъти са ми казвали колеги и статии са излизали, че ако не е бил този мирен преход, щяло да бъде по-добре. Аз и до ден днешен не мога да разбера тази позиция. Знаете ли, наблюдавала съм първо баща ми, когато се е стигало до драматични събития и необходимост да се намеси армия в световен мащаб и когато в България се е налагало. Той беше човек, който най-трудно взимаше решения за насилие. Аз съм по-екстремно устроена от него, защото съм по-емоционална. Но той никога не е проявявал подобно нещо и затова смятам, че е едно преимущество, че преходът стана мирно. Все пак, той беше начело на армията, можеше да стане нещо много страшно. А това после как са станали нещата, това е една оценка, която ще се даде по-късно във времето. За съжаление не е редно 22-23 години да сме в транзитен период. Макар че през 89-та година, когато се случиха събитията, с мъжа ми имахме много интересен разговор и той ме пита: „Какво смяташ като историк?”. Аз му казах: „50 години”. Всички бяха много потресени, казвам: „Да, да, 50 години, защото ние тук на Балканите сме такива...”
Разкажете ми за братята Ви – Спартак и Чавдар. За Чавдар се говори, че е бил бохем по душа.
Чавдар беше много контактен, много смел, много рано определи какъв ще стане. Още не ходеше на училище, когато ходеше да събира чоклите (това са тези, малките парашутчета, които падат на земята като се отвори парашута). Израсна по аеродрумите. По принцип ние и тримата сме като че ли инжектирани да нямаме чувство за страх, така ни възпитаха. Но при Чавдар беше много силно проявено.

Бяхте ли много близки вие тримата?
Аз с Чавдар бях много близка, на нас разликата ни е много малка, плюс това така се случи, че после учихме заедно, а с малкия ми брат имаме 8 години разлика. И с Чавдар някак по  си допадахме като темперамент. И двамата бяхме много контактни, но той беше изключително контактна личност, шармантен, и в тоя смисъл и душа на компанията, и бохем. Тогава какво беше бохемството – имахме един от първите магнетофони „Комета” и събирахме винаги приятели от махалата, съученици и прочее и правехме така наречените купони или носехме магнетофона по рождени дни. Чавдар беше много красив, но освен това завърши две висши - първо военната академия в Москва и после в Долна Митрополия. И тези световни рекорди, които направи, единият не е подобрен до ден днешен. Неговото име е записано в Париж в Световния център по парашутизъм, като абсолютен световен рекордьор. Това човек не може да го направи, ако не е смел и не рискува. Той беше човек на риска... така и загина. Изгоря на 27 години. Аз много го обичах, още като се роди си го спомням - беше с една къдрава, черна, много красива коса, шиеха му военни униформи, такова беше времето тогава и от малък искаше да стане офицер. Никой - нито майка, нито татко го спряха. Спартак от малък, от 12-годишен тръгна юнга по корабите . Той сам определи своята съдба.
Всичките деца явно сте били целенасочени.
Да, това ми прави впечатление сега като говоря с Вас. Аз най-трудно се определих, докато те от малки определиха какви ще станат. Спартак завърши военноморското училище в Ленинград, изкара стажа си в Севастопол, беше на единствената подводница, която имаше в България, известно време след това беше на военните кораби в надводния морски флот. За съжаление уволниха брат ми веднага след 10-ти ноември, известно време беше в търговския флот, известно време сменяше какви ли не професии и в момента е в кораборемонтния завод. Той, за разлика от нас, е един по-умерен, по-кротък човек, но както казва: „Аз от Чавдар и от теб не можах да се изявя, като най-малък последен...”. Така е -  общо взето беше пленен от брат ми. Чавдар беше доминиращия, беше много буен, привлекателен, контактен, много смел, с много идеи в главата. От дипломната работа – беше направил самолет, който се движи във водата. Беше конструктор, просто беше роден за такова нещо, имаше мечта да стане космонавт. Той не пиеше, дори кафе, месо почти не ядеше, но компоти много обичаше, беше по сладките неща, много сладко ядеше.
Разкажете някаква история от детството.  Нещо, което Ви се е случило с Чавдар и със Спартак.
Колко сме били луди – в Сливен, например, (това е любимият ми град, в който съм живяла като дете) живяхме в една къща, на втория етаж имаше балкон и ние решихме, че можем да си направим парашут от чердже. Пълно безумие, защото черджето е тежко и едва не преби Чавдар първия път като „литна”. После се сетихме, че трябва да изрежем черджето по средата, за да влиза въздух отнякъде – и това не помогна. Но той си беше такъв - един път, както се бяхме строили в училище и аз точно рапортувах, изведнъж брат ми скочи от ореха с такъв саморъчно направен „парашут” - този път от чадър – много голям чадър, на който беше пробил една дупка и скочи от ореха. Ей такива неща правеше непрекъснато...
Как научихте за смъртта му?
Тогава имаше едно заседание на съюза на художниците, едно събрание на Раковски в БИАД. Това беше през 1972 г., но не искам да го разказвам, защото може да прозвучи, че се правя на дисидент, а аз не обичам хората да се правят на това, което не са били. Но, между нас казано - мен ме обвиниха в антипартийност и формализъм заради това, че съм открила изложбата на Атанас Пацев и два дена имаше голямо събрание в СБХ, на което ме реабилитираха и след като излязох от събранието на улицата, ми казаха, че това е станало. Много страшно беше, татко се държа много мъжки... и майка и татко – просто учудващо. После идва тежкото – когато разбереш, че го няма до теб този човек. Ние всички трябваше да се държим, защото жена му беше бременна и детето се роди след смъртта на брат ми. Така че това беше много голям удар за всички нас и общо взето промени живота ни в различни посоки. Татко, например, ми се струва, че стана по-мек, по-добър като че ли стана, промени се. Татко беше особен човек, никога не говореше, не коментираше хората около себе си и не говореше лошо за никого. При цялото това тежко детство, което е имал, сменил е трима бащи... това е голямо нещо. Той не помни собствения си баща – баща му е убит първия ден на примирието след Първата световна война, татко е бил на две годинки. Вторият му баща също умира през 1923 година, третият му баща умира 40-те години. Четири деца са родени от майката, шест са доведени... и той беше свикнал да живее в една такава атмосфера, където трябва да бъдеш толерантен. Беше суров, но беше справедлив.
Какво никой не знае за баща Ви?
Много късно се разбра, че татко е учил в Семинария. Сираците от войната са имали право да учат в Семинарията.
А религиозен ли беше?
Вярващи сме, но не мога да кажа, че сме практикуващи. Толкова съм свързана с продуктите на православната култура, аз ходя на църква и то не от сега. Децата ми са кръстени. А татко беше идеалист - вярваше в идеала до край и вярваше в една възможност за социална държава, но никога не е бил сляп. Ние с него много си приличаме по характер и много спорехме... Татко сменя няколко училища, изгонват го за политическа дейност тогава и неговата леля – леля Тотка, която винаги е имала връзки със Светия Синод, урежда и той започва да учи в Семинарията. Той не е взел държавен изпит, завършил е Семинарията без държавен изпит и започва в София. Завършва в Пловдив първата година, когато Патриарх Кирил е бил ректор в Семинарията. Но е завършил е без право да се яви на държавен изпит. На мен ми се струва, че част от характера на баща ми и лексиката му, е формирана благодарение на ученето в Семинарията. Той винаги ни е учил и  винаги ни е казвал: „Всички хора са абсолютно еднакви”, никога не делеше хората по социален статус или класа, никога.
Наследихте ли това от него?
Опитвам се, за мен няма разлика кой какъв пост заема. Мисля, че умея да контактувам с всички и не деля хората. Чувството за йерархия при татко би трябвало да е много силно първо - защото е завършил Семинария, където имаше йерархия, второ  - защото е бил военен, където има задължителна йерархия. Но някъде дълбоко в себе си той не делеше хората. Той помнеше имената на всички – на шофьорите, на келнерките, на обслужващия персонал. Имаше изключителна памет.
А вкъщи съобразявахте ли се с йерархията?
Вкъщи цареше патриархат, за нас това е нормално. Никога не се сядаше на маса, преди да седне татко, той като влезе винаги се става. В това няма нищо лошо – на битово равнище да спазваш това уважение към по-възрастния, към родителя, а по- късно това се пренася и към учителите, в работата към шефа ти. Според мен трябва да има такова уважение, може да контактуваш с всички, но трябва да имаш някакъв респект.
Тежко ли е да носите бремето на фамилия Джурови?
И ми е помагало, и е много голяма отговорност, аз така съм го приемала. Много пъти ми е давало привилегии, много пъти ме е обременявало в позитивния смисъл, защото докато създадеш собствено идентите, ти си твърде дълго дъщеря на баща си. И даже в това да завърша два факултета и два доктората да направя има известен комплекс, няма какво да се лъжем. За да докажа себе си, че съм и аз нещо извън родителите си. Аз не се срамувам от баща ми в никакъв случай, но за да може и ти да си нещо - трябва много дълго да вървиш.

 

 

Следва продължение

 



Други статии от този автор



Коментари