Карбовски
Жълтото е жанр, лъжата – не е

Мартин Карбовски | 26/10/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

През лятото на 1989-та българските турци тръгнаха на Голямата екскурзия. На Капитан Андреево се заредиха хора, покъщина, автомобили и съдби. Някой беше казал, че турците тъкмо сами започнали да си сменят имената с български, като по-престижно - и дошла милиционерската идея това да стане бързо и насила. Не знам как е било.

Но знам, че за зла съдба по това време бях в армията. Постовете се увеличиха с още два, а политическите офицери започнаха да идват често често в батареята, да намекват за война и да разказват как българските турци правели атентати и горели къщи и убивали домашни животни. Подковаваха ни за нещо, направо си беше война. Войниците не слушаха много – това беше за тях почивка, дремеха и гледаха да не дразнят ЗКПЧ-тата. Абревиатурата означава заместник командир по политическата част. Последните издихания на комунизма. За мен бяха страшни времена – аз служех на ракетите, които сега наричат СКЪД - и ако и ние влезехме във войната, това означаваше мор на пет континента.

На една такава лекция срещу хората, които бягаха от България, изказах съмнение, че историите разказани от политически офицери са истински. Така се и оказа по-късно – политическите офицери лъжеха кой е добър, кой е лош в тая война. Съвсем по оруелски обясняваха как лошите турци не искат да са българи и саботират държавата като я напускат. Няма да се правя на герой, бях стар войник – но заради леко тръгналия спор с политическия офицер си стана скандал. Не исках да ме лъжат, историите на политическия офицер просто бяха съшити с бели конци. Иначе въобще, честно казано, не ми пукаше за турците. Войниците се разсъниха и видяха как офицерът заплашва с арест, крещи и не може да повярва, че в повереното му поделение някой изпитва съмнение към изказаните директиви – какво да мислим. Като се замисля сега, това си беше директива по мразене – като мразиш някой по-лесно стреляш по него.

След като командирът ме наруга и изгони от ППС-то (политико-просветна стая), аз отидох съсипан до войнишката баня да пия вода и да си поема дъх. Наплисках си лицето и се чудех какво още да кажа на догмата. Догмата е ужасът на моето поколение – дали е политическа, дали е религиозна или просто някой е решил, че има права над истината – това е кошмар, неясно защо въобще живея в него и наоколо. Та в този момент се появи редник Седефчев - мартенец, висок граовец, русоляв шоп и кретен. Той ми каза нещо, което не разбрах – каза ми: „е, па що ти требва от мечка ремичка...“ . И се смее.

Какво е това – ремичка? – питам го аз. А той се смее и ми обясни формулировката на живота. Ако ти трябва ремъче, ремък, каишка, не е нужно да ходиш в гората и да търсиш да се сбиеш с мечката. Защо ти е да срещаш мечка, като в този живот каишка можеш да си направиш и от някое по-благосклонно животно. Разбрах го веднага. Българският език бъка от такива мъдри мисли. Не е нужно да убиваш мечката, за да си запашеш гащите. Аха.

И аз се засмях. Кому е нужно да се караш с политическия офицер – не можеш да го победиш, знаеш как завършва това. С арест, с лоша характеристика, с нарочване. Освен това обаче не знаех, че само след три месеца комунизмът ще падне и политическите офицери ще отидат на бунището на историята. Отидоха ли, как мислите?

Българите обичат философията на примирението. Те бягат в къщата си, в ракията си и в жена си – бягат в плитчините на живота. За тях не е важно кое е истина и кое е лъжа. Тия дни всички жълти вестници ме ругаят като политически офицери. Защо го правят – защото си позволих да покажа по телевизията какво пишат. Направих го, за да е смешно, то си е смешно. Остави гадния стил – това, срещу което имам против е лъжата. Вестниците, жълтите, лъжат. Те са новите политически офицери. Те се разправят с неудобните. И извадиха каре, в което „доказват“, че аз съм работил за тях. Вестникарско каре мога и аз да ви спретна. Чакам жълтите вестници да ми пакажат трудовия ми договор с тях. Ако го извадят, както и сметките, които са ми плащали, тогава ще ви разкажа една история – как започна всичко при жълтите, кои бяха тия хора, как напуснаха „Нощен труд“ и какво ми обещаваха тогава. Свободна преса, копелдаци.

Някой настройва двама трима млади журналисти да ме плюят. Тъпото е, че те ще бъдат осъдени, а не подстрекателят им.  И пак идва ухиленият войник от миналото и ме пита – защо ти е това, защо ти е от мечка - ремичка. Мога да го обясна просто – когато някой ме лъже на мен ми става лошо. Веднъж се опитаха на един пазар да ме изиграят с пари – стана ми лошо, призля ми, но така че да се разбеснея и да пребия лъжливия циганин. После пък се наложи да го спасявам от линча на продавачите на пазара – оказа се познат на всички. Животът има две страни.

Знам от живеенето, че ако един човек е излъгал сто пъти, днес няма нужда да му вярваш. Той ще излъже и днес и утре. Та покажете ми трудовия ми договор и сметките – и това ли ще фалшифицирате? Познавах някои хора от зората на жълтите вестници, не отричам, работил съм къде ли не, но някой ден трябва да разкажа кои бяхте вие и кой ви създаде. А и защо повече не се видяхме – също трябва да се разкаже.

Да, точно аз трябва да се занимавам с това. Разбирам, че нямам никаква сметка, никаква далавера, защо ми е – не знам.  Знам само, че в дни на грохот човек не трябва да се крие, трябва да продължава да си бие барабанчето, дори да го наричат тъпанар. Искам и да покажа нещо на читателите – как вестник отмъщава на човек. Това е жанр в нашата журналистика.

Сега като се замислих се уплаших – за миналото, хора, се уплаших. Леле, аз в какви времена съм живял – не е за вярване. Имаше и една дисциплинарна рота тогава, викаха й дисцип – който много се прави на умен и дразни политическите офицери можеше да свърши в дисципа. Там имаше всякакви отрепки - и политически, и криминални. Леле в какви времена жестоки съм живял, леле.

Но и днес не е лошо. Като няма кой да ги дразни, като всички се страхуват от жълтите лъжци – поне за смях трябва някой да ги показва по телевизията. Нека ме наричат жълт – това не е страшно, страшното ако почна да лъжа. Да лъжа като тях. Не казвам, че съм свестен, но такова безчестие, което си създадохме, не бива да се търпи. Жълтото е жанр, лъжата не е - и няма политически офицер, който да ме накара да повярвам в това.

Съжалявам, че ви занимавам със себе си. Но и на мен ми писна да ме плюят и имам право на отговор. Жълтите викат – ето го жълтия. Да ви го начукам, измислете нещо друго. Ловете педофили, търсете далавери, правете истината за четене. Не, те сега ще се занимават с карбовски. Ето ви, читатели наши, как вестник отмъщава на човек. Случвало се е на български и ще се случва. Мога да се направя на врачка и да позная какъв ще ме изкарат – крадец на булки и импотентен, наркоман и стипца, лош баща (като Том Круз) и строг господар,  пияница и луд, гей  и евреин, лишен от наследство и богаташ, дебел и отслабнал, болен и мама му стара, все още жив.

Е – че кой от вас не е бил всичко това, копелдаци? Ще се видим в съда – за съжаление аз имам име, а вие нямате. Имам име на място, където всеки анонимен може да крещи името ми, докато мастурбира с прекрасната същност на  Госпожа Журналистиката. А това трябва да спре.

 



Други статии от този автор



Коментари