Карбовски
Църква за сбогом

Мартин Карбовски | 07/11/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

През седемдесетте на децата не им хрумваше идеята за Господ. Господ беше Брежнев и когато той почина децата пишеха стихотворения за него. Един ден в една забравена кутия с игленици  децата на социализма намериха малка книжка, църковен календар. На втора страница там имаше черно-бяла снимка на Максим, Патриарх български, но имаше и нещо на Народната Република. Член от Конституцията, в който се казваше за верските свободи. Да оставим миналото, нека почива в мир.

Църквата устоя на комунистическия атеизъм – казват днес. С това може да се спори – в Унгария имаше кардинал Миндсенти, в Полша се появи един човек на име Войтила. У нас църквата стана приоритет на възрастните – тези, които бяха възпитани в Бога. С риск, но честно и твърдо, остарявайки хората извръщаха поглед от портретите на култа и на стари години се връщаха в лоното. Тогава си помислих – ние ползваме нашата църква само за сбогом. Повечето така правят и сега – Църквата и Вярата се появяват в живота, когато си отиваме или когато сме закъсали. Може би доста по-близо до истината ще бъде твърдението, че по времето на комунизма, за да се съхрани, Църквата се затвори в себе си. И по-късно, когато избухна демокрацията Църквата не стана по-популярна. Напротив – появиха се нови пречки и врагове, появи се възраждащия се ислям и технологиите, появи се нуждата от граждански позиции, които се бавеха или не се изричаха от страна на Църквата. Смея да твърдя, че Църквата не уважава ктиторите си – особено тези, по дребните, на които се крепят храмовете и се правят нови.

С цялото си уважение трябва да признаем – Църквата работи като всяка българска институция, бавно и по думите на Достоевски „изпаднала в административен захлас“. Който от нас е комуникирал със Светия Синод знае това – там тече едно безвремие и незадължителност, както и незнание към кого да се обърнеш. В същото време се появиха „ваизите“ – ислямски проповедници, безсребърници (уж!), които ни накараха да направим едно сравнение – изпитите и гърчави проповедници на исляма и нашите попове – къде нахранени, къде самодоволни, къде възгордени. Ваизите ходят по домовете на хората, поповете чакат хората да дойдат при тях. В тази война се отнеха души от БПЦ – иначе нямаше да го казвам. Но трябва да кажем и друго – отнеха се души от нашата Църква и от църкви като евангелската и подобни. На места битката за душите се води между джамията и евангелистите – мислете за градове като Лом и Пазарджик - там, където хората са най-бедни, там, където хората имат най-много нужда от Бог.

Трудно до днес църквата говори. Трябва ни говореща Църква. Никой не иска да я напарви бъбрива, но комуникацията между хората се забърза - докато чакаш послание от някого, получаваш послание от друг. Посланията започнаха да се състезават. А у нас Църквата на места се превърна в поминък. И не говорим за бедните попове по страната – тяхната заплата е смешна и те са достойни хора, докато се вижда как Църквата е богата и мудна. Тя не говори по теми като аборти и педофилия. Не признава, че в редиците си  има и мъжеложци, крие ги и ги защитава. А миряните виждат това и се отдръпват. А трябва много малко – например, усилието на двамата братя отци от Сливен - Евгений и Силвестър, които с риск да бъдат обвинени в суета, говорят за това как стоят нещата в Библията и как православният трябва да приема света. Така изглеждат ловците на души, наистина. Понякога и те замлъкват, защото не е в традициите на нашата Църква напоследък да се общува, да се повдига духа, да се сражава с другите вери, да печели души, ако трябва да ги краде.

Има за какво да се говори с Висшия клир, ако същият излезе от петмеза на патриаршеството си. Не искам да проявявам неуважение още един път – но днес имаме шанс да променим Църквата. Това е забранена дума за институция като нея – но ако трябва да бъдем и малко лоши (като деца) можем да напомним, че едно време с лекота са се променяли имена като Варненски на Сталински митрополит. И за 70- годишнината на Сталин повсеместно е имало“благодарствени молебени с многолетсвие...“  Явно Църквата е променима и може да бъде усъвършенствана. Казвам това със свито сърце – дали ще бъде ли разбран правилно мирянина, който всеки ден вижда как губим душите си, нашите си.

 



Други статии от този автор



Коментари