Карбовски
 ПОКАЯНИЕ.

Мартин Карбовски | 09/11/2012

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Социализмът ни внуши, че трябва да сме обикновени. Обикновеността гарантираше не-самота. Стадност. От това бягаме цял живот. Всеки от нас иска да е необикновен и не-сам. Същото желание го има във филм на Боб Фос. Там питат Рой Шайдър – наистина ли толкова те е страх да си обикновен. Той казва: Да.

Необикновеността обаче, особено на източния човек, е свързана със самотата. Източната необикновеност е толкова самотна, че по нея не може да се направи дори кратък филм, та камо ли мюзикъл като от онези на Боб Фос. Хората на изток просто регенерират – всеки ден, всяка минута правят нещо, за да опазят физическото си оцеляване и всеки ден някой им отрязва част от мечтите, мозъка, желанията. Затова ако сравниш българина с дърво, той ще да е възлесто, регенерирало в различни посоки чепато, суховато и с особена красота дърво.

За да се усуче така едно дърво, за да се овъзли, трябва някой да го мачка, натиска и пречупва. Докато е младо, че и след това. Да се ашладисва с какви ли не загубени каузи, със загуба на житейско време. Погледнете ги българите – по измъчени хора наоколо няма. По обикновени няма. И по-изхабени. Кой ги изхаби?

В книгата си „Доколкото си спомням“ (изд.2002, Абагар) Георги Данаилов пише за „тях“. Те са като от филм на Стивън Кинг. При Стивън Кинг обаче в книгата се плашеха от „То“, съществото, което прилича на клоун, но със остри зъби. У  нас То са „Те“.

Ето какво се казва в книгата на Георги Данаилов : „... те с терора си, с това че не даваха на човек да мисли, направиха хората без достойнство, направиха хората страхливи, да се подчиняват, да чакат всичко отгоре, направиха ги мързеливи, накараха ги да си кривят душата. И сега берем плодовете на всичко това. Те изхабиха българския народ...“

Това казва на Данаилов лежалата по лагери Лиляна Пиринчиева. Самият Данаилов пише: „Съмнявам се, че православието у нас ще изживее ново възраждане“. Книгата му е пълна с оценки на „онова време“. Например, от нея може да разберете какво е мислел самият Павлов (сетете се – „кучето на Павлов“). Ето какво е мислел: „ За вашия социален експеримент, който вие правите, аз не бих пожертвал и крака на една моя жаба...“ или вижте какво Иван Петрович Павлов е написал на Йосиф Висарионович: „...като си давам сметка какво направихте с руската интелигенция – деморализирайки я, покварявайки я – аз се срамувам да се нарека русин...“

Прочутият старец Павлов е бил по-голям и от самия Сталин –  не е пострадал заради думите си. Какво нещо са били онези времена...

Защо ни в клин, ни в ръкав разказвам за една стара книга на Георги Данаилов – не го познавам, не съм сигурен, че познавам и писанията му. Но в „Доколкото си спомням“ има един състрадателен опит за покаяние. И почуда – как така толкова дълго време се подчинявахме?! Почуда детинска и малко старческа.

Ще го напиша направо – ако Българската Православна Църква избере за свой Патриарх бивш служител на Държавна сигурност това ще е краят на тази страна. Краят на опитите й да се завърне към нормалността. Краят на толерантността към бъдещето.

Защото трябва да признаем – ние бяхме толкова толерантни към миналото, че дори не сменихме хората, сменяйки системата. Това не се разбра добре от хората на Миналото. Те решиха, че са победили в битката за прогрес и дори решиха, че са били прави морално и физически. Те оправдаха своите действия и дори съдят тези, които не са омърсени като тях. Ние бяхме толерантни към миналото. „Те“ продължават да не са толерантни към бъдещето.

Ще бъде много смешно, гротескно и фарсово – Максим не беше агент на ДС, но наследникът му да е! Спрете този парадокс. Или поне – покайте се преди да кажете каквото и да е за миналото и бъдещето. Може ли мирянин да се помоли за покаяние на митрополит? Трябва да може. Защо оставихте да изтляват животите на децата ви, а вие с грешната съвест и гузната мисъл да продължавате да искате да сте техни водачи? Защо това?

Горчиво е да си българин. Няма в какво да се вярва, когато си българин. Доизживяваме България само и само, за да направим кефа на няколко стареца, които не искат за загубят патриархалния си престол, даден им от онзи експеримент, за който Павлов не даваше и един крак на една негова жаба. И разберете – въобще не става дума за митрополити и патриарси – заради мира на тази земя наоколо, ние простихме на хора, които не са се покаяли. И един ден се събудихме техни роби. А утре е 10 ноември – огледайте се, живеем в общество-хермафродит, заченато в кръв, родено в трезор и възпитано в затвор. Живеем по-добре отпреди, но живеем в безчестие.

Прочетете книгата на Георги Данаилов „Доколкото си спомням“. Наскоро той издаде нова книга, но старата още не е овехтяла и няма да овехтее. От нея ще разберете, че докато българските свещеници са служили за дълъг живот на Сталин, в Унгария католическите им братя са били начело на всеки бунт срещу системата. После в Чехословакия, после в Полша. За нас не остана време да се наканим да бъдем свободни. Как така? Как така?!

 

 

 

 

 



Други статии от този автор



Коментари