Хероин - Глава Първа

Хероин - Глава Първа
19-12-2012г.
67
Читател

Чудя се откъде да започна... До седми клас бях едно доста палаво и непослушно дете, но само в рамките на детското. Стараех се да оправдая очакванията на родителите си и учех осърдно за кандидат-гимназиалните изпити. Същото това лято, когато се готвех, едно по-голямо момче от мен ми предложи да пуша марихуана. До този момент бях чувала за марихуана само по филмите и мислех, че той се шегува. В детската си представа за Бог и за доброто и лошото, аз знаех, че да пушиш цигари е нещо лошо и затова бях обещала на Бог ( тогава не знаех Кой е, но знаех, че Го има) да не пуша цигари докато не стана на 16. Обаче пък толкова ми се искаше да опитам марихуана, та успокоих съвестта си с оправданието, че тревата не са цигари, следователно не нарушавам обещанието си. Пуших, не беше кой знае какво, но на другия ден така ме загриза съвестта, че мира не ми даваше. Веднага казах на майка ми, а тя ужасена каза, че предпочита да пуша цигари отколкото трева. Думите й ги изтълкувах удобно за мен и от този ден нататък започнах да пуша цигари, загърбвайки изцяло взаимоотношенията си с Бог (т.е. моите молитви и обещания, изказани с едно искрено сърце), защото знаех, че съм излъгала Бог, Който и да беше Той и тъй като исках да продължавам да си пуша, просто потисках съвестта си ( която в последствие напълно прегоря).

Влязох с един от най-високите балове в Класическата гимназия (НГДЕК) и това го използвах като повод да изискам от този момент нататък по-голяма свобода от вкъщи.

 Упорито се учех да пуша цигари, тъй като ми ставаше много лошо от тях, но пък се чувствах готина и различна в новата си роля – на пушачка. Още в началото на учебната година (осми клас, тогава бях на 13 г.) в гимназията дойдоха едни хора, които изнесоха лекция за наркотиците, колко са опасни, как да се пазим и от какво. Споменаха някои хапчета, които тогава свободно се продаваха по аптеките и ни предупредиха, ако някой ни предложи от тях да знаем, че е наркотик и да не приемаме. Това бяха “diazepam”, “parkisan”, “lexotan” и всички други, които имат успокояващо действие. Направо от лекцията отидох в аптеката и си купих “diazepam” и изпих няколко. Спах няколко дни с леки пробуждания, а на майка ми казах, че съм пила валериан, защото съм била притеснена, но без да искам съм прекалила....

... и така започна всичко....

Въпреки, че нищо друго не се получи освен това да спя и спя, и спя, аз реших, че ще пробвам пак, но този път с по-малко количество. Изпивах по две-три дейзита (така казвахме на “diazepam”-a) и ми беше супер. Можех да си стоя с часове в стаята, да пиша стихове, да пуша цигари и да не ми пука, когато майка ми или баща ми ми се карат за нещо... Просто пълна апатия.

Не след дълго (както има една приказка: „краставите магарета от далеч се надушват“) едно момче от квартала (който вече е покойник) ми предложи да си вземем хероин. Не само, че не се замислих, но и се зарадвах на възможността да се надрусам с хероин. Почувствах се превилегирована. Той ме заведе в един апартамент в доста окаяно състояние пълен с хора. Едни се бодяха, други пушеха, трети пък вече надрусани дремеха в някой ъгъл. При вида на иглата ме достраша да се бода и затова пуших на фолио. Мнооогооо ми хареса. Съсипах се да повръщам, но дори това ми хареса. Хареса ми чувството на безчувствие. Това не беше апатия, а непукизъм. Нито можеше някой да ме нарани, нито да се уплаша, нито да се притесня, нито да ме досрамее, разбира се, не можех и да се зарадвам, нито да изпитам някаква положителна емоция... но какво пък. Надрусана можех да бъда всичко онова, което не можех да съм трезва.

Още от самото начало започнах да искам всеки ден. Не знаех изобщо, че съществува физическа зависимост, абстиненция... Мислех, че е лош хероинът най-вече, защото е по венозен път и защото може да се вкара въздух със спринцовката и това е опасно. Но тъй като аз го пушех, значи не бях застрашена. Всеки ден, намирах това момче, той ме водеше при неговите дилъри или пък вече беше купил и ми даваше и на мен, и се друсахме, и друсахме.

Един ден, обаче, не го намерих, а аз не знаех откъде да си купя сама. Страх ме беше да отида в онзи апартамент без него и реших, че този ден ще пропусна. Да, ама не. С напредването на деня започна едно толкова гадно физическо неразположение, примесено с душевно безпокойство, нервност, меланхолия, абе - направо депресия... Вечерта безсъние, болки в краката, убийствена отпадналост, примесена с някакви нервни тикове и конвулсии на крайниците... сърцебиене, ама сякаш ей сега ще получа инфаркт, главоболие, разтройство, потене, студ... Не знам дали мога да намеря адекватните думи, да опиша една абстиненция в пълната й отвратителност.

На другия ден споделих на нищонеподозиращата ми майка, че съм наркоманка, закачена на хероин и трябва да се лекувам спешно. Тя горката знаеше, че нещо не е наред, но тогава наркотиците не бяха толкова популярни (като сега) и тя просто не можеше да повярва, че наистина е толкова сериозно, колкото й казвам. Все пак ме заведе в някъкъв метадонов център, където ни отпратиха, тъй като имало много по-сериозни случаи от моя (тогава бях на 15-16 години), а метадоновия център в София беше само един.

И аз продължих. Скоро намерих кой е дилърът и в нашия квартал и започнах да се свързвам лично с него. Разбира се, дозата, която взимах започна да се увеличава и парите за джобни, които до тогава ме устройваха, започнаха да не стигат. Все още много ми харесваше да се друсам, но трябваше да измисля нещо, за да спра, защото нямах пари. Няколко пъти спирах сама. Карах си кризите вкъщи, после депресиите си ги облекчавах с трева и седях по някоя и друга седмица чиста. Даже един път изкарах почти 4 месеца без да се друсам, но пък пиех алкохол или карах на хапчета (конски дози, толкова конски, че няколко пъти бях в токсикологията и мислеха, че съм искала да се самоубия с 30-40 хапчета. Всъщност аз просто не успявах да се надрусам добре и взимах още и още..). В крайна сметка винаги се връщах към хероина.

Междувременно ме изключиха от Класическата гимназия и завърших последната година в сменно-вечерната гимназия. Вече бях започнала да крада от вкъщи, да залагам и продавам. После започнах да работя като стриптизьорка и излязох на квартира, но бях непълнолетна и ме прибраха бързо бързо вкъщи.

После опитах да се лекувам с МСТ (ем ес ти), искарах няколко месеца, но като се намали дозата на хапчетата, отново минах на хероин. Този път започнах да се бода. Скоро след това хванах хепатит Б, после... хепатит С. Родителите ми ме затвориха в лудницата само и само да не се друсам. От лудницата ме вкараха в тъй наречения терапевтичен център „Феникс“. Там изкарах 6 месеца, като всеки ден си мислех само как ще изляза и ще се надрусам. Обяснявах на майка ми и баща ми, че си дават парите на вятъра, защото аз никога няма да спра да бъда наркоманка, просто защото на мен трезвия живот не ми харесва. Избягах от „Феникс“, хванаха ме, върнаха ме, после ме пуснаха. И аз веднага се насдрусах. В онзи момент си помислих, че аз никога вече няма да се опитвам да спирам, защото не мога и не искам да живея без дрога.

И живота ми направо тръгна с всички сили надолу. Започнах да проституирам. Да се друсам безпаметно направо. Спях по улиците. Бодях се с игли, които намирах по земята и не ми пукаше дали ще се разболея от нещо или не. Дори исках да хвана СПИН, за да имам извинение пред себе си, че съм наркоманка и да няма смисъл да спирам. Така изкарах около половин година. На човек не приличах във всичките смисли на думата. Веднъж, след като цял ден обикалях околовръстното, но не бях събрала достатъчно пари и ходех полунадрусана и полуабстинентна, майка ми се обади да се видим. Видяхме се, а тя поиска да отидем на църква, просто ей така. Аз се съгласих при условие, че ще ми даде пари. Отидохме и когато влязох, се почувствах толкова нещастна, в такава беизходица, жива, но сякаш мъртва... и ей така съвсем спонтанно се проснах в средата на църквата и започнах да викам „Господи, ако те има моля Те, направи нещо, че вече не издържам. Господи, ако те има помогни ми, но и аз не знам как!“.......

Едва бяха минали няколко дни и получих първото си доказателство, че Бог има и Той ме е чул. Разбира се, тогава не осъзнавах, че всъщност това е отговор на моя вик за помощ. И така беше...

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.