Бягство от живота

Сиропиталищата в България са едно от тези места, на които никой, колкото и грехове да има, не заслужава да попада. „ В бърлогата на страшилищата”- така определиха престоя в домовете ни за изоставени деца италианските медии и това предизвика огромен смут в иначе заспалото ни общество. Явно,  за да се заговори за проблемите на сираците у нас, трябва някой чуждестранен журналист да направи разследване, за да покаже какви кошмари  се случват зад стените на така наречените ни „домове за сираци”.

Историята на Краси е поредната история, която няма да трогне българите особено. Това е историята на едно дете, израснало по улиците, защото домовете  у нас са не просто бърлога на страшилища, не са само Содом или Гомор, домовете у нас са адът, в който се пържат някога безгрешните. Една история, не като във филмите. Такъв филм просто няма, няма и да има. Това е история за бягство, изгубено детство, самота, приятелство, скитничество, добротворчество, изнасилване, бой, алкохол, наркотици, проституция и любов. И всичко това събрано в живота на едно дете.

Това е биографията на един 21-годишен българин. Майка му е рускиня, а баща му - турчин. Разделят се, когато Красимир е бебе и той остава да живее при майка си в село Белащица. Но едва 5-годишен бяга от дома си защото:

Майка му го изхвърля в кофа за боклук още когато е бебе, но някой й го връща и тя продължва да го отглежда като го пребива всекидневно с точилка. Съзнателният си детски живот Краси описва кратко: АД. Освен че вместо родителски ласки получава бой, майка му редовно прави секс с различни мъже пред очите на невръстното момче, а него оставя гладен с дни. В следствие всичко това една нощ той решава  да скочи от балкона, за да избяга от „дома” си и да заживее на улицата.  

Краси се озовава в Пловдив, оборудван с чифт обувки и доста обърканост. Започва да прости, по примера на майка си, за да не умре от глад. Спи по пейките, сприятелява се с циганите и изведнъж адът заприличва на безкраен детски купон, в който животът е игра, но не от стандартните игри за 5-годишни. Но и това си има край - скоро след като се спасява от майка си, полицаите го намират и връщат при нея.  Веднъж опитал вкуса на улицата той не се задържа дълго в дома. Бяга отново под откритото пловдивско небе при истинското си семейство - братята по неволя, с които не след дълго започват да вкусват от „изкушенията” на битието – пият, пушат, друсат се и крадат... След поредния опит за завръщане в майчината къща  Краси, тогава 6-годишен, решава да избяга от полицията като се качи в произволно избран влак. Стига в София, където живее няколко дни в градинката на НДК. Но и в столицата не му потръгва - пак го връщат, този път социалните, които го настаняват в сиропиталище.

Там, както ни осведомяват от италианската преса,  детето става жертва на системен тормоз от страна на  по-големите момчета. „Системен тормоз” е приличният начин, с който се описват гаврите и изнасилванията, които се случват из домовете за сираци почти всяка нощ. Днес Краси споменава тази част от биографията си мимоходом, срамува се от нея и не иска да се връща там. След побоите и издевателствата, които понася в пловдивския дом, той предприема поредното си бягство. После се връща в Пловдив и заживява в център за временно настаняване. Остава там, докато една нощ в стаята му не нахлува 54-годишния му „съсед” циганинът Райчо. Той изнасилва момчето,  докато охранителите в центъра спят. Случилото се остава траен отпечатък в съзнанието на детето. Краси се бори и до днес да забрави спомена за ужасната нощ. След изнасилването за пръв път отива сам при майка си, отива, за да търси подкрепа, любов и разбиране. Но не ги намира. И в онзи момент Красимир пораства осъзнава, че неговата съдба е да бъде сам. И пак тръгва по улиците. Опитват да го настанят в различни институции, но безуспешно. Веднъж, попаднал в бърлогата за страшилища, никой не иска да се върне там.  Момчето избира да спи повече от година в изоставена кола (докато собствениците не продават дома му за скрап).

До четиринайстата си годишнина Краси определя живота като „еднообразен” -  освен да краде, пие спирт, друса се с лепило, трева, хапчета и хероин и през цялото време не спира да бяга. Е, за малко да остане без крака,  тъй като е измръзнал на едно стълбище, но му се разминава. Някъде в този период се появява и фигурата на бащата. Срещат се случайно и малкият дори получава подарък обувки от битака, отива да живее при татко си, но още първата вечер той се напива започва да удря сина си по главата с маратонките, които по-рано му е подарил.  И Краси пак бяга. Този път отива сам при социалните, разказва им историята си и  те остават потресени. Тийнейджърът вече е настанен в родопския пансион, нормално място -  както сам го нарича. Там среща и първата си голяма любов и поредното разочарование в живота си. Знае, че не може да предложи много на момичето, защото му предстои да отиде на място, от където по-трудно се бяга. Чака го затвор.

На 17 години Красимир вече е в затвор за непълнолетни, защото срещу него има няколко жалби.  Оказва се, че момчето е крало предимно колела. Днес той  признава, че го е правил не за да ги продава, а защото да има собствено колело е била детската му мечта... След като изтърпява присъда от 6 месеца, в които твърди че успява да преосмисли живота се връща в Пловдив и заживя в защитено жилище. Там жената на живота си -  15-годишната Мирела.  Двамата заживяват в апартамента на майката на момичето. После него го гонят, защото приятелката му забременява. Въпреки всичко задържат бебето и през 2010 се ражда синът им.

Краси започва работа като общ работник, за да може да се грижи за семейството си, но и това не е достатъчно. Мирела също изнемогва и взима решение в името на детето - изморена от  непрестанния глад, младата майка става проститутка зад гърба на Красимир.  След поредните житейски перипетии той успява да измъкне любовта си от блатото, в което е затънала.

 И така до днес – поредният ден, в който младото семейство се опитва да оцелява. Денят, в който гаврошчето Краси се е превърнал в безхлебен баща, отговорен за цели три бедни и прокъсани живота... Единствените хора, на които Красимир благодари са пловдивските клошари, които му дават по 2-3 лева за памперси и храна за малкия. Единствената мечта извън хляба, която продължава да пази, е някой ден да има свое собствено колело.