Неделята на народното недоволство

      Интересен народ сме ние. Когато всички стачкуват и се бунтуват, ние мълчим. Търпим безропотно всяко своеволие, всеки експеримент. Замислих се - колко всъщност взима един пенсионер – 150, 200, 250 лева пенсия? А колко отрежда държавата на едно дете – 35 лева! И то, ако родителите не са прекалено “богати”, по нашия роден изкривен стандарт. Според последната справка, която направих за бюджета на общинското предприятие “Екоравновесие”, за едно куче в приют на ден се харчат около 5 лева. Сега да върнем лентата – с колко преживява един пенсионер – 2-3? А едно дете? Според Евростат България е останала една от финансово най-стабилните държави в Евросъюза, без намаляване на заплатите и сериозни бюджетни катаклизми. Но и това за нас са само думи, защото въпреки всичко ние продължаваме да сме най-бедната страна в Европа. С най-нисък БВП на глава от населението. Години наред. И монополите са тук от години... Какво тогава накара хората изведнъж да осъзнаят безнадеждността на политическия театър, в който живеем и да излязат на улицата точно сега... след толкова дълго време на безнадеждност?

Неделя Първа - един спонтанен протест, свикан в социалните мрежи. Протест превърнал се в бунт срещу държавата, срещу самите нас. Къде се прокъса нишката на здравия разум? От „искаме по – евтини ток и парно“ се стигна до „Велико народно събрание“... От непрестанното монотонно мърморене пред телевизора на по чаша ракия за лошото управление до „Бойко, ако теб те няма и нас няма да ни има“... Странна симбиоза на словесна антигония. Странна метаморфоза само за 48 часа.

Има едно древно китайско проклятие - „Да живееш дано в интересни времена!“ Е, явно ние сме проклети. Проклети да живеем в държава, в която гражданското общество се пробужда от тежък зимен сън през 10-20 години. Като болен от циклофрения, спрял лекарствата си. 90-та, 97-ма... 2013-та... Къде сме в останалото време? Избори има през 4 години. Нали това е демократичният механизъм за подбор на „политически елит“? Същият този, който днес искаме да премахнем. И какво ще стане на изборите? Вероятно, пак същото. В листите ще се появят същите имена. Улицата ще създаде своя нова партия, която ще издигне не онези, които могат и знаят как, а онези които викат най-силно! До урните ще отидем отново тези, които винаги сме гласували. И ще изберем „по-малкото зло“. Онези, които си стоят в мишите дупки и само мърморят пред телевизорите отново „ще бойкотират партийните мръсници“. Добри или лоши тези хора са избрани гласуващите. И все ми се струва, че само гласуващите имаме право да коментираме работата им и да бъдем доволни или недоволни от управлението.

На улицата обаче излязоха какви ли не хора. Хора, които даже не бяха наясно защо са излезли. Неграмотни, пияни, изкарани заради икономическата си зависимост от нелоялните си шефове, които отчаяно защитават едно или друго икономическо лоби... А останалите? Докато група хора, които наистина искат промяна, скандираха и обикаляха улиците, останалите 99% ги гледаха от ресторантите и кафенетата или стояха на топло пред телевизорите... Това е гражданското общество на България. Малка група от мислещи хора, самоорганизирала се в социалните мрежи, заобиколена от лумпенизирани маси. Казвам това в прав текст с цялата философия, със сериозността и смисъла, придаден от Маркс. Казвам го, защото бях там и наблюдавах. Защото исканията рязко се промениха. Защото в един момент от протест срещу монополите се изправихме „срещу политическата система“! И това случи само за няколко дни. До следващата неделя.

Неделя Втора - страната ни е залята от национален протест. Във всички големи градове има шествия. Хората скандират, палят чучела, символизиращи политическата система. Крясъци “Гладни сме” огласят площадите. Обезумели от гняв граждани палят Конституцията. Искат Велико народно събрание. Правителство няма. Промени ли се нещо от сряда, когато Министерският съвет подаде оставка, до четвъртък, когато Народното събрание я прие и ... до неделя, когато протестите продължиха? Не! Всеки иска всичко. Плюс Велико Народно Събрание. И промяна на Конституцията. Исканията на хората са изцяло в прерогативите на обикновено Народно събрание - мажоритарен вот, механизми за отзоваване, ценообразуване на електро и топлоенергията, промяна в банковата политика по отпускане на кредити и последиците от това... и т.н. и т.н. Но те, хората от площадите и Орлов мост, не отправиха конкретни искания към още работещото НС. И вероятно няма да го направят, докато то не се разпусне завинаги. Следват избори. По същия Изборен кодекс, със същите правила. А „Улицата” дори няма време да сформира своя партия. “Водачите” се изпокараха кой е по-личен и трябва да е начело. Това си пролича и по физическото преместване на протестите – хората се движеха ту по Цариградско, ту към Президентството, ту към Народното събрание, ту към МИЕТ... Липсваше не само посока на хората, но и ясното лидерство на водачи, които да поемат отговорността и последствията от тези протести. Липсваха онези водачи, които да кажат на хората какво да правят. И така едно паметно историческо събитие беше изтласкано от хода на една друга история – тази на улицата! Същата неделя се случи и първият свободен избор на български Патриарх от 600 години. И така... До следващата неделя.

Неделя Трета – отново национален протест. Отново шествия, отново лозунги и плакати от “Съд за предателите”, през “Не на банковата система” до... “Да се разреши лова на еднорози в Пирин”! И този лозунг мина през протестите – един плакат изработен от хора, решили да направят своята извратена шега с адекватността на протестиращите. Един абсурден лозунг, захвърлен край митингуващите и изправен от тях в екзалтен момент. Зад лозунгите и плакатите обаче се случва и нещо друго. Пред общини и на градски площади се самозапалват българи! Отчаяни от безумността и безизходицата на своя живот, сведен до жалко съществуване... Техните истории често остават нечути и не са водещи теми в новинарските емисии. В същото време Бойко Борисов продължава да е новина № 1. Отново е с високо кръвно и отново е в болница. Очакваме четвъртата неделя на народното недоволство. А третата съвпадна с трети март. Военният парад се сля с тълпата и „ Ураа“ се смеси с „ мафия “. Хората, разбира се, имат своето право, хората имат своя праг на търпение, отдавна изчерпаха кредита си на доверие към когото и да било...

Често през последните дни се чуваше израза “Обичам Родината си, но мразя държавата.” Тъжна алегория, много тъжна 135 години след Освобождението...