Денят на Непоносимостта

Ако българите бяхме честни и празнувахме това, което чувстваме, ние щяхме  вече отдавна да имаме един нов празник, празник изразяващ почти всичко от нашата душевност. Това щеше да бъде Денят на Непоносимостта. Днес този празник се празнува поединично и спорадично с изтрели в крайни квартали, понякога на месо. Но е на път да стане наистина национален празник.

Как се стигна дотук в София един бай Иван да грабне пистолета си и да избие съседите си и накрая себе си? Това е непризнаването от години на проблема с мирното съвместно съществуване у нас между бели и черни хора. Проблемът е тих, некоментиран и етнически, показван наполовина по телевизията и без изгледи да бъде решен. Състои се в това, че много хора на едно тясно място живеят по изключително различен начин – не просто като имуществено състояние, не просто като разделение между бедни и богати, а като културна принадлежност и начин на живот. Освен това чисто етнически може да видите и разлика във възрастта, разделение над млади и раждащи черни, срещу остаряващи и търсещи спокойствие бели граждани.

Всеки ден ги срещам – това са пенсионерите на България, които са дали нещо градивно на държавата си и стискат сълзите си, като виждат как пред очите им се рушат стените на онова, което те са създавали. Те полагаха кабелите, които циганите изтръгват днес.  Всеки ден тези хора преглъщат, че държавата е слаба и не може да защити държавната си собственост, изоставена на социалните мародери. Те, белите и старите, вече свикнаха с това и се примириха да живеят сред буквалните руини на социализма и младостта си. Но днес те, старите и белите,  изтърпяват и конщунственото посегателството върху частната им собственост – последните им буркани зимнина например. И тепърва се подготвят за понасяне на културната разлика – ще трябва ли да се научат белите да живеят като черните, само и само да останат живи? И толкова ли е страшна разликата в начина на живот, толкова непоносима ли е?

Всеки ден, докато правителствата твърдят, че ние всички живеем в мир и сговор, на улицата в двете съседни къщи мирът и сговорът се оказват невъзможни. Диващината на една част от населението вече е неприемлива за другата част. Диващината е нещо просто – всекидневно посегателство върху имота и бита на хората. В къщата на избитите има много криминогенно изявени хора, да го кажем културно. Но това не е важно – важно е че посегателство върху спокойствието наоколо – ужасната силна музика, празници всеки ден, като кражбите всеки ден създават непоносимост, търпяна от държавата. Дори въздухът, който дишаме заедно, вече не става за дишане – защото идва някой и понеже в традицията на племето му е да запали огън с гуми в неделята на прошката, къщата ти е обгазена и никой нищо не прави срещу това. И това не е един път, това е всеки ден.  Държавата е адбикирала от гетото, а в гетото все още живеят българи. Живеят и културни цигани и други граждански видове, но и те не смеят да излязат на бунт срещу масата, която създава нетърпима среда за живот – мръсотия, шумотевица, безмислие, безпътица, безработица (за която не винаги държавата е виновна), безбожие и прочие липса на нормален живот, в който бъкат бактериите на социалната деградация, толкова жива и пред очите ни. Старият полковник е нямало къде да отиде. Да продаде къщата за него не е било опция, защото едва ли в такава среда ще има на кого да я продаде. В края на живота си бившият военен е решил, че няма за какво да живее и може поне да въздаде правосъдие. Защото иначе нямаше да го получи. И прекомерното му правосъдие не се струва прекомерно на много хора у нас, вижте коментарите по форумите. Това вече е опасно и ужасно.

Това е ескалацията на Непоносимостта. Утре черните хора от гетото ще запалят къщата на бай Иван и ще се чувстват отмъстени. Никой няма да търси съда сериозно, в тези квартали съдът е нещо любопитно далече, а държавата има вид на банкомат който пуска помощи, но недоволно рядко. И никой не сеща да каже истината – че живеем вече не просто в дефицит на справедливост, ами да признаем че сме отстъпили въобще от човешките правила и логични начини на поведение и живеене за сметка на подивяването и обезчовечаването, което върви паралелно и от двете страни – и откъм бели и откъм черни хора. Можеше ли това зло да не се случи – можеше, ако имаше правила в града как да живеем без да обгазяваме съседа, ако не се правеха компромиси с гетото, ако имаше бърза правда и наказание за ежедневното малко извращение. Ще се случва ли това още? Тепърва има да се случва – в дните, когато държавата я няма, Непоносимотта ще празнува своя кървав празник. Докато не стане ежедневие – гърмеж срещу палеж и после обратното, в затворения кръг на омразата и тихата поносимост към деградацията.