Актуално
„Не искам да имам нищо общо с тези избори!”

Екатерина Анева | 13/05/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Това е негова реплика /както се казваше в едно филмче с Бъгс Бъни/.  На  единайсет годишния ми син. Така ми отговори, когато го викнах да дойде с мен да гласувам. По принцип не е нормално и не е редно едно дете да се вълнува от политика, от новини, но той си е такъв от малък. Много се вълнува, пита. Знае имената на политиците. Не защото ние го искаме. Той просто си е такова дете. Винаги е искал да гласува – идва с нас, попълва бюлетината, после я пуска. Страшено забавление. Да, но не и вчера.

„Толкова е гадно! Не разбирам за какво се карат и какво делят. Те не виждат ли колко хора просят по улиците? Гледах по телевизията как една майка се моли за пари, защото бебето й е болно. Защо не й помагат? И защо има хора, които спят по пейките? А помниш онази баба, която ни продаде зеленото нещо за супата? Тя защо се разплака, като й даде 2 лева. Ако има пари, нямаше да е там, нали? Сигурно и тя като баба е болна и пенсията не й стига за лекарства, ама сигурно нейните деца са избягали. Ние ще избягаме ли, мамо?”

Няма правилен отговор!
Ако щете вярвайте, но аз се просълзих, защото не зная как да отговоря на всичките тези толкова искрени и по детски чисти въпроси. Не зная какво да кажа. Как да му обясня истината? А каква е тя? Аз самата потъвам във въпроси. Защо моето дете, вместо да тича и да играе, да се вълнува от филмчета и от това, че идва лятната ваканция, вижда и осъзнава тези житейски реалности? Ще кажете, че вината е у нас. Защото гледаме новини и коментираме. Сигурно. Обаче и ние нямаше да се интересуваме толкова, ако нещата в страната следваха нормалния, естествен ход. Не е нормално да се размахват флашки и да се вадят тонове компромати, когато има ужасно много нерешени проблеми. И то тежки – социални, икономически, финансови, образователни, здравни. Хората са бедни и отчаяни. Самозапалват се!!

Изборите през очите на едно дете
Поговорих снощи със сина ми. Исках да ми разкаже как е видял тези избори и защо не иска да има „нищо общо с тях“.

Аз: Тони, какво ти направи впечатление на тези избори?

Антон: Много се караха. Говориха за някакви СРС-та, за цигански гласове /това не го разбирам съвсем/.

Аз: Това значи, че партиите дават пари на циганите да гласуват за тях.

Антон: Ето! Те ли сега ще решават какво да става с нас? Тези?

Аз: И те са хора. Не бъди расист.

Антон: Не съм, мамо. Зная, че са хора. Ама то така или иначе вие ги издържате, защото работите честно, а сега и те като гласуват ще решават какво да става. Не искам.

Аз: Ами ние гласувахме също.

Антон: Ама много хора не отидоха, нали? Защото не искат и те да имат общо.

Аз: Когато не гласуваш, нямаш право да искаш и даваш мнение за управлението.

Антон: Ама то така или иначе циганите ще го решат това управление. Ти и да говориш, и да не говориш, нищо няма да промениш.

Аз: Да, може би си прав, но ти какво мислиш, че трябва да стане?

Антон: Да спрат да се карат и да видят как да помогнат на хората.

Аз: Ами те се карат, защото всеки смята, че е по-добър и ще се справи по-добре...

Антон: Да бе, да! Карат се, защото искат да крадат!

Аз: Е, не това е целта да си във властта!

Антон: Абе, мамо! Стига глупости! За парите се карат. За това няма за хората!

Аз: Ти откъде знаеш?

Антон: Ами нали по всички телевизии за това говорят.

Аз: Е, не!  Говорят за това дали някой не е направил грешки, докато е бил на власт.

Антон: /смее се/ Да, защото не си е скрил нещата добре.

Аз: Е, не си прав!

Антон: Мамо, като в песен на Еминем сме. Ама тези нецензурните думи, не са скрити!

Аз:?

Антон: Е, няма да ти кажа текста. Чуй си го сама. И... Изпускаш Станишев. Започна да говори... /смее се/. Хайде като чуеш текста ела да си лягаме!

И?
Дали ме заля студен душ, или изтръпнах? Едно единайсетгодишно дете вижда повече от нас. Тези с правото на глас. Неговият сарказъм ме срази. Той е едно невинно дете, потопено в порочната ни реалност. Често ме пита дали ще емигрираме. Ние пък бяхме от тези - заклетите шовинисти. Но сега все по-често поглеждаме към летището... Защото едно дете не трябва да знае, това, което Антон знае. А той не го знае, защото го чува вкъщи. А защото това тече от екрана, това вижда на улицата, това вижда в магазина. Сълзите на една баба, на годините на неговата, толкова го разстроиха... Толкова го потресоха. Но по-лошото е, че не мога да го излъжа, че тя плаче за нещо друго, а не заради окаяните си старини. Не мога да го излъжа, че политиците мислят за хората, защото у нас политик стана мръсна дума. А още по-страшното е, че не мога да му кажа, че имаме държавници. Това е нашата си, българска трагедия. Винаги сме избирали по-малкото зло. Защото по-добро, никога не сме виждали.

 

 

 



Други статии от този автор



Коментари