Актуално
Когато слепецът плаче...*

Екатерина Анева | 16/05/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Две момчета с тъмни очила вървят, опипвайки с бастуните си неравните плочки на тесния тротоар. Вървят, хванати под ръка, почти прегърнати, препъвайки се в неравностите, проправяйки си път през хората, които се блъскат в тях. Хора - забързани, с празни погледи и сиви души.

История за малките неща
Това е историята за неосъзнатите богатства на живота. Историята на клишето - когато имаш нещо, не го цениш. Даже не го забелязваш. То става като придатък на личната ти реалност, като апендицит. Хем нямаш нужда от него, хем премахването му е болезнено. А всъщност всяко нещо в природата си има роля. Няма нищо случайно и нищо ненужно. Ние ходим, виждаме, чуваме и говорим. И приемаме това като даденост. Не обръщаме внимание на тези момчета, които опипвайки се опитват да се придвижват. И придвижвайки се - борят физическия си недъг, за да изживеят един смислен в своята непонятност живот.

Отрицанието
Битологизирането на живота ни е най-големият бич на съвремието. Скъпа кола, модерен телефон, таблет, маркови дрехи, хубава къща, хубавата жена (в някои среди) – това са мерните еденици за щастие. В МОЛ-овете и хипермаркетите тичат хора с претъпкани колички. Тъпчат храна, която не могат да поберат в хладилниците, но и това е в реда на нещата. Това е родната представа за благополучие. Даже не виждаме детайлите, дори на това първично, екзистенциално ниво. А личността е духовно понятие. Но и тя като че ли вече е без значение в принизеното ни гротескно изкривено съзнание. И в него няма място за детайли и ценности. Няма място за „невалидните“ – хората без глас, без собствени ръце и крака... Тези без очите, които виждат, чуват, мислят и чувстват и заради нас.

Другият в огледалото
Интересно е какво обаче ние зрящите гледаме в отражението на собствените си образи? Забелязваме дребните бръчици около очите, кичурите бяла коса, няколкото килограма отгоре, които се превръщат в повод за невеоятни душевни терзания. Гледаме, но не виждаме най-важните неща. Тези, които имаме. Гледаме през прозореца и виждаме мръсотията на града, но не виждаме колорита на градския пейзаж. Гледаме дъждовните облаци в небето, но не виждаме красивите цветове на дъгата. Гледаме човека срещу нас, но не виждаме личността, оставяйки я изгубена в собственото ни безпътие. Дори без трошички, които да я върнат при нас.

Диагноза?.. Просто проза!
И именно в това шизофренно състояние на обществото ставаме жертви на егоцентризма и политическите интриги на нарцизирания политически елит. Защото гледаме скандалите помежду им, но не виждаме реалните факти и мотиви, довели до тях. Броим бюлетините, но не и гласовете. Слушаме словодблудстата на пресконференциите, но не чуваме отчаяния вой на полека отдалечаващата се власт. А тя – тя е водещият мотив. Тя е техният критерий за благосъстояние и щастлив живот. Техният еквивалент и трамплин към лъскаво битуване. А ние сме просто зомбираната обезличена маса, бездушна маса, загубила представа за стойността на малките неща, които определят хода на историята. А историята се гради от личности, живеещи в мисловно остойностена реалност.
Това е нашата трагедия на невидимите дребни неща, потъващи в сълзите на зрящите слепци.

*„...Когато слепецът плаче... Господи, не е ли това най – тъжната приказка..“ Deep Purple - When A Blind Man Cries

 

 



Други статии от този автор



Коментари