Господ НЕ е българин

През славната за БГ футбола 1994 година покойният вече Николай Колев –Мичмана изрече незабравимата фраза: Господ е българин. И сбърка!  Ако той беше видял картината, която всеки ден, вече близо 10 години разказваме, със сигурност нямаше да си позволи да изрече подобнo незабравимо възклицание. 

Селото е Горски извор, област Хасково. В дома, който отвън изглежда досущ като всички останали,  се крие един от най-тъжните сюжети у нас. Зад входната врата на баба Тодорка и сина й Митко, диша страшна трагедия. Въздухът е тежък и сгъстен. В идеално изчистената стая, на специално пригодено легло години наред живее Тодорка Бояджиева. Aко я видите завита с одеялото ще си кажете - каква мила бабка. Когато обаче одеялото се надигне, отдолу прозира истината за живеенето в България.

Баба Тодорка вече 38 години споделя живота си с огромен тумор - лимфен джоб, който тежи около  150 килограма.  Диаметърът  на този придатък е 2 метра.  Гледката е изпитание за всеки, дори за жената, която е принудена да живее с нея денонощно . Анатомичен феномен, медицинска грешка или държавно безхаберие – това просто няма значение, поне не за баба Тодорка и нейния син.

Годината е 1972, тогава баба Тодорка се подлага на манипулация за отстраняване на раничка на шийката на матката. В последствие й казват, че има раково заболяване. Следва операция в болницата в кв. Дървеница, София. Притесненията на Тодорка с времето отшумяват,  тя почти забравя несгодите си. Няколко години по-късно обаче левият й крак започва да отича и да се пълни с лимфна течност.  През годините образуванието към крайника й достига потресаващи размери и не спира да расте до днес.

Зад вратата на стаята на баба Тодорка има няколко бастуна, не защото си служи с тях, а за да си спомня  времето, когато е можела да ходи... От 2005-а година Тодорка Бояджиева е прикована към леглото си.  Леглото, на което спи е и мястото, където вечеря,  където се мие  и където ходи  до тоалетна. Тя използва тумора си за масичка, върху която слага храната и вестника си. Баба Тодорка 8 години не е ставала от него. 8 години не е излизала от стаята си. Единствената  гледка, която вижда в продължение на 8 години, е парче от двора, в който преди около 25 години е садила цветя. Единствените й развлечения са телевизорът и  седмичникът „Трета възраст“. Най-голямата тегоба, която я прави нещастна обаче, не е огромният придатък, а непосилната самотата. ..

 Баба Тодорка не е способна да направи абсолютно нищо сама, освен да натисне един  специално инсталиран звънец  до металното си  легло. Тогава синът й Митко идва, за да я обслужи.  Той е нейният спасител. Той е ръцете й и… краката й.

До преди две години за бабата се грижил съпругът й, той обаче умира и тя остава сама. От тогава насам грижите за майка си поема по-малкият й син.  Той  е принуден да напусне работа, за да може пълноценно да помага на обездвижената си майка. Семейният бюджет на двамата е скромната инвалидна пенсия на баба Тодорка от 380 лева.  А само за грижите по нея трябват поне 300 лева на месец. Клетниците  пазаруват на вересия  от селския магазин, но има дни, в които баба Тодорка заспива гладна.
 Двамата имат една мечта -  Митко да стане личен асистент на майка си и да получава скромна заплата, с която да си помагат. Мечтата обаче е убита от българските чиновници. Митко е получил множество писма с отказ от различни ведомства, поради различни причини. Първо, защото не е разведен, второ - защото живеят в двуетажна къща, трето – защото 23-годишният му син живее на втория етаж и така нататък...

 В следствие на всичко това Митко е на силни успокоителни от около една година. Те притъпяват чувствата му и дните и нощите му минават в по-малко отчаяние. Той не проси милостиня от никого. Отчаян е и не иска нищо. Чака смъртта – неговата или тази на майка му. Не иска повече да бъде гражданин  на България, защото това не е неговата родина. България е забравила за него и майка му.

За баба Тодорка вече е късно, ако е можело да се намери спасение за нея, то това е било преди години. Или поне това й казват лекарит. И въпреки това тя мечтае да живее. Макар й на легло, макар й в затвора на тялото си.

Митко и майка му са бракувани от държавата… Докато големите си играят на власт,  в село Горски извор двама души умират.  Но и да умрат, за тях никой няма да си спомня, защото никой не знае, че съществуват. А и да се знаеше… големите имат по важна работа.