Дядо ми и ти Чочо , сте единствените мъже, които обичам. Обичам те , Чочо!!!

Това е едно интервю, което взех от Чочо. По-скоро ми хрумна идеята, че мога да напиша такова и естествено за него най-подходящият е Чочо. За първи път си позволявам да нарушавам вричането си за това да не говоря за него…не издържах.

Дядо ми и ти Чочо, сте единствените мъже, които обичам. Обичам те , Чочо!!!

Интервю пиеса     

Красива къща.    Мирише на стаен ароматизатор.

Действащи лица:

П.П. (може и обратното)

И.Л. (не може обратното)

Папина - котка

Куче (забравих името)

Луд папагал

И.Л.: Здравей!

П.П.: Здравей!

И.Л.: Ебати тъпият диктофон (вади жици от найлонов плик).

В къщата има някаква музика - джаз...

Водата, която се влива в тоалетното казанче, се чува. Спира.

П.П. (затваря вратата): Междудругото при нас двамата “здравей” звучи глупаво... Казваме си или “к’во правиш”, или някоя нецензурна дума от рода на: „О, к’во правиш бе, куре?”, или „Къде ходиш?”, „К’во правиш”, или просто се подминаваме.

И.Л. (сърдито): Знаеш ли що го правя това интервю? Не, защото ми се иска да работя във вестници или сайтове и да, така де, да се чувствам по, по-значим от половината дебилни хора, които работят във вестници, или сайтове, а просто, защото те познавам и знам, че мен няма да лъжеш.

П.П. (учуден): Аз мога да те разбера и ще кажа. Споря с много известни колеги и няма да им споменавам имената. Дето се казва...

И.Л. (плюе през балкона): Споменавай имена!

П.П.: Не, не е добре да споменавам сега... (започва да става лош).

И.Л.: Защо да не споменаваш?

П.П.: Защото са много известни имена.

И.Л.: Защо да не споменаваш имена, след като цял живот си…

П.П.: Ами, добре. Руси Чанев, Валентин Ганев, с които спорим върху една поговорка, френска, която звучи така: „Добрият рицар сменя коня си по средата на течението на реката”. Според мен това е верният превод, че наистина трябва да смениш коня, когато поискаш и, когато е необходимо, и когато имаш необходимост от това. А не да се движиш по течението на реката.

И.Л.: Актьорската професия ли визираш? – И недей да ми отговаряш, като все едно даваш интервю (сипва вино). Отговаряй и като при разговор, в който един приятел ти задава въпроси, които бихме си задали на чашка ракийка. Ти не пиеш, де… пиеш малко вино.

П.П.: А ти какво пиеш?

И.Л.: Аз пия, какво пия, пия узо, пия ракия, пия сливова ракия, много обичам, даже… стига де!

Питам - ще ми отговаряш ли като приятел, който стои на масата ти в твоя дом, и ще бъдеш ли честен към въпросите, които ти предстоят?

П.П.: На български не се казва “дом”, а се казва “къща”. “Дом” е русизъм.

И.Л.: “Къща” звучи като постройка, а “дом” - като любов.

П.П.: Добре, ако искаш, може да кажем и “колиба” (гледа хитро).

И.Л.: Какво ти става, бе? - пръдва питайки И.Л.

П.П.: Или не си казваме нищо. Просто се поглеждаме и само с очи можем да си кажем всичко. Здравей, Иван, и сега кое е къща, кое е дом? Кое е колиба?

И.Л.: Т’ва е тъпо, да не го разчеркваме сега.

П.П.: Това компилация от разчеквам и чертая ли е… (смее се).

И.Л.: Педал. Следващият ми въпрос е имаш ли фикс идеи?

П.П.: Фикс идея ми е... коя ми е фикс идея... Фикс идея примерно ми е наистина да се окаже вярно да отидем на Луната. Или пък примерно да имам... (рита някаква топка за куче в средата на хола). Не, аз имам...

И.Л.: Не, бе, не се притеснявай, не бързаме. Говори си нормално, каквото...

П.П.: Фикс идея... Не, нямам фикс идея. Фикс идея имам само за едно.

И.Л.: За какво?

П.П.: Т’ва е много елементарно и мисля, че е много банално. Фикс идеята ми е да имам деца, нищо повече.

И.Л. (пауза): Това е нещо, за което не съм сигурен дали трябва да говорим...

П.П.: Говори ми се...

И.Л. (лъжейки): Защото е много лично и не съм използвач на... Не, наистина ти го казвам. Казвам ти го в очите на тебе, не заради това тъпо интервю…

В края на краищата, кажи ми, знам - ти си нормален мъж, ти си един от най-обичаните български мъже в театъра, в киното. Моите приятели в Карабунар вече, дето ходя толкова години там, казват: „Кога ще доведеш Чочо?”. Накрая изревнувах и казах: „Ако още един път питате за Чочо, ше Ви еба майката!”.

(Смеят се.) Ти си обичан човек (върти се, оглежда хола). Защо в края на краищата животът ти е навързан с толкова негативна емоция и с толкова страдания? Ти страдаш, ти си страдащ човек. Аз ти го виждам в очите.

П.П.: Съдба. Карма. Какво да ти кажа (пауза). Т’ва не зависи от мен.

И.Л.: Смяташ, че генетично ти е заложено да страдаш, така ли?

П.П.: Да, може би да.

И.Л.: От какво, бе, имал си прекрасни жени. Прекрасни филми… Кои са прекрасните ти жени?

П.П.: Не, не е само Даниела. Даниела е една от най-прекрасните ми жени обаче...

И.Л.: Аз те познавам от 25 години, тъпак...

П.П.: Напротив, Даниела ще е... Обичам я.

И.Л.: Даниела е жена, на която трябва моят приятел и ловец Георги Чапкънов да й изчука паметник в средата на София.

П.П.: Той първо е мой човек, а после е твой. И никой няма да я чука…

И.Л.: Добре, разбира се, е така.

П.П.: Хъ-хъ (смее се). Тя ми е животът!

И.Л.: Оки, майната им на жените. Какво е Народният театър?

П.П.: Народният театър е това, че единствено аз го свързвам с няколко неща.

И.Л.: Компромисни.

П.П.: Не, най-хубавото е, че е направен от хората, които са живели в София по това време.

Моите дядовци са гасили и двата пожара, които е преживял театърът. Аз имам няк’ъв шанс петнайсет, вече шестнайсет години...

И.Л.: Да го запалиш...

П.П.: Тъпак, Народният театър е народният театър. Той ще остане.

И.Л.: Смяташ ли, че Народният театър е повече сграда, отколкото състав от актьори?

П.П.: Повече е сграда.

И.Л.: Подмазваш ли се на Сашо Морфов?

П.П.: Не.

И.Л.: Лъжеш.

П.П.: Със Сашо няма да работим.

И.Л.: Ти си човек, който, когато види Сашо Морфов, моментално ще...

П.П.: Не, напротив. Със Сашо си омръзнахме двамата.

И.Л.: Пак те питам: Имаш ли подмазвания към режисьори?

П.П.: Не. Към никой.

И.Л.: По-конкретно?... Смея се бе, човек. И?

П.П.: Междудругото се чувствам човек, който, а, и казах това за тази френска поговорка. Честно казано, се чувствам уморен от театъра. Не ми се занимава с театъра в момента, или пък някой, ако ми предложи нещо интересно, трябва наистина да ме... е така да ме гепи, да ме хване.

И.Л.: Предлагам ти тази пиеса. Но това по-нататък. Като каза “гепи”... Какво крадеш?

П.П.: Всичко (смее се).

И.Л.: Крал ли си някога образи? Знам, че си изключителен фен на Ал Пачино.

П.П.: Не, това е част от... това е част от професията.

И.Л.: Крадеш ли?

П.П.: Да. Абсолютно.

И.Л.: Защо?

П.П.: Защото това е част от професията. В България в актьорската професия се краде по-малко, отколкото в режисьорската. Ха, ха!

И.Л.: Знам. Значи, нали знаеш, интервюто ще е позитивно. За теб.

П.П.: Т’ва не ме интересува.

И.Л.: Не серопозитивно, а позитивно.

П.П. (Смее се.)

И.Л.: Но искам да те попитам следното нещо: Ок, на кого завиждаш? Ако не ми отговориш вярно, ще ти задам въпрос с конкретни имена.

П.П.: Не, завиждам на... те не са твои набори, на едни момчета, които са раждани на друго място. На тях им завиждам.

И.Л.: В смисъл?

П.П.: Е, сега няма да им казвам имената.

И.Л.: Абе ти да не работиш в МИ-6 бе, какво все не искаш имена да казваш.

П.П. (смях): Няма да им казвам имената, защото...

И.Л.: Наздраве! Пия от твойто вино.

П.П.: Наздраве! Да си жив и здрав! На които им завиждам, че са се родили на друго място и са имали друг шанс.

И.Л.: Това ли ти разкъсва сърцето? От какво сърцето ти кърви? Честно и откровено, моля те, отговори! Хи, хи...

П.П.: Вярата на човека един срещу друг седейки.

И.Л.: Бъди конкретен, моля те.

П.П.: Виж, аз не те гледам тебе в момента. Аз гледам ето там.

И.Л.: Да, щото гледаш турски сериал. (Телевизорът работи.)

П.П.: Не, гледам няк’ва реклама на... няма на к`во, да казвам на какво.

И.Л.: На кура ти. Няма да ти изгася в твойта къща телевизора.

П.П.: Не можеш.

И.Л. (Оригва се.)

П.П. (Смее се.)

И.Л.: Какво те тормози? От какво ти кърви сърцето?

П.П.: От липсата на вяра един в друг.

И.Л.: Влюбен ли си? (Мълчание.)

И.Л.: Добре, не отговаряй. Многоточие.

П.П.: Не. Обичам. Но влюбен не съм.

И.Л.: Аз ти казах, че в българския език има думата „обич”.

П.П.: Обичам.

(Влизат на Чочо котката и кучето едновременно.)

И.Л.: Котката е по-хубава от кучето. Т’ва е най-хубавата котка в света. Тя дойде. Кого обичаш? (Подкокоросва го И., а П. се сеща.)

П.П.: И кучето, и котката обичам, и деня.

И.Л.: Колко пъти си ме мразил в живота си?

П.П.: Много пъти.

И.Л.: Защо?

П.П.: Защото...

И.Л.: Защо мразиш момче, което първото си интервю в живота си го прави с теб. Т’ва означава автоматически според кодекса на кръвта ми, че аз ти засвидетелствам приятелство.

П.П.: Ако ти върна нещо, което е много лично и което не е, за да се споделя, и да го чете...

И.Л.: Кое?

П.П.: ...Дет’ се казва цяла България. Една Нова година, ако си я спомняш, когато бяхме на...

И.Л.: Спомням си. Тя тогава дойде при теб и ти не ме пощади. Нея сексуално, а мене морално.

П.П.: Напротив.

И.Л.: Ти не ме пощади.

П.П.: Напротив.

И.Л.: Аз ти го връщах после с години.

П.П.: Е, сега...

И.Л.: Който сее ветрове, жъне бури.

П.П.: Ти си... ти си първо по-млад от мене.

И.Л.: Няма никакво значение, кой е по-млад. Доста възрастни хора са направили големи бели.

П.П.: Има една голяма и гадна приказка, която не знам дали да публикуват във вестника.

И.Л.: Знаеш ли, това не е за никого..интервю някакво, просто се опитвам … аз все ми е тая. Не искам да работя … Но работя, защото в края на краищата…

П.П.: Бой и е**** не се връщат.

2-ро действие

Интервю пиеса 2

В хола на П.П. нищо не се е променило, освен алкохолното опиянение на И.Л.

Лудия папагал истерично гледа в телевизора турски сериал и стои върху двата си крака, което си е рядкост за папагал.

И.Л.: Работя за това интервю, знаеш ли защо? За да докажа, че хората, които ще четат, имат нужда от мен. Не ми пука за негативните, злобните и утрепани от беднотия читатели.. `Се ми е тая! Обаче честността ми ще каже. Ето, обадиха ми се мои приятели от Варна и ми казаха: „Внимавай!”.

П.П.: Еми, искам да ти кажа, че който и да ти се обади от Варна, дори и да е с три букви.

И.Л.: Е-е-е, те са ми приятели. Те казаха: „Внимавай от други!”.

П.П.: А, други...

И.Л.: Разбра ли? А-а-а!

П.П.: Еми, значи ти си с тея с трите букви.

И.Л.: Вероятно.

П.П.: Значи си с тези с трите букви.

И.Л.: В смисъл „кур” са трите букви.

П.П.: Не, кур започва с...

И.Л.: Колаборация на уродите в републиката. Това означава абревиатурата КУР.

П.П. (Смее се.)

И.Л.: Знаеш, че съм забавен. Знаеш ли, мозъкът ми се промени. Мозъкът ми стана мързелив. Пише ми се.. Няма, аз нямам друг изход. Затова ми се пише. Това отделя най-добре от кенефа. Не искам да се сравнявам, да ме сравняват нито с Динки, нито с Минки, ни с Бахарци, ни с Лайнарци.

П.П.: Няма лошо.

И.Л.: Слушай, не ме прекъсвай сега. Ти си бисерчето на българското кино от осемдесет и осма досега.

П.П.: И шеста. Да те поправя в годините.

И.Л.: Т’ва те прави доста фуклив. Като кажа осемдесет и осма, значи е осемдесет и осма.

П.П.: Добре, осемдесет и осма.

И.Л.: Знаеш ли, че за теб има мнение, че си единственият човек, когото баща му имал възможност да го лансира, но ти си надраснал баща си заради таланта си, защото баща ти е бил директор на Киноцентъра.

П.П.: Точно обратното. Той ми е пречил, междудругото.

И.Л.: Когато кажат Петър Попйорданов е актьoр, а Джовани е директор на Киноцентъра, да, ама Чочо е талантлив.

П.П.: Кура му Янко. Не е верно. Той много отдавна не беше никакъв директор на Киноцентъра.

И.Л.: Ти в казармата си бил глезеник пръдльо, щото си бил...

П.П.: Ти си пръдльо! Как глезеник! Аз...

И.Л.: Аз пред цяла България казвам, че носех дванайсеткилограмова картечница на границата на България две години в ужасно тежки условия.

П.П.: А аз съм командвал три камиона с по четиридесет тръби с по триметрови ракети! Т’ва знаеш ли го?

И.Л. (смее се): Ти си плевенско фазанче, обичано от съдбата. Само Стефан Данаилов и ти сте..

П.П.: Абе, хубаво, че беше Стефан Данаилов, та на деветия месец ми дадоха отпуска за един ден. Един ден.

И.Л.: Кого мразиш?

П.П.: Кого мразя?

И.Л.: Да. Внимателен си. Знаеш, че не споменаваме фикс идеята ти.

П.П.: Мразя хората, които много съм обичал и, които са ме предали.

И.Л.: Предателството е кръвта на сърцето ти. Сами стигнахме до този отговор, нали?

П.П.: Ами, предателството е много гадно нещо.

И.Л.: Интервюто ни е безумно, не знам дали го разбираш. Отмъстителен ли си?

П.П.: Да.

И.Л.: Обичам те.

П.П.: Знам.

И.Л.: Абе, характерът ни не е да сме отмъстителни... а се налага, пичка му лелина. Аз ше `зема да си легна с тебе вече.

П.П.: Айде простотии (смее се).

И.Л.: Да прекъснеш и да кажеш: „Всичко е наред, няма да го направя”.

П.П.: Не, да ти кажа...

И.Л.: Ако т’ва не е записало разговора (говори на диктофона), ще му еба майката!

П.П.: Когато съм искал да бъда отмъстителен, съм правил нещо, което, за да не го направя примерно върху теб, го направих върху едно животно. И просто го заклах.

И.Л.: Слушай. Ще се върна на тази тема. Искам да те питам нещо за алкохола. Аз съм човек, оформен пияница. Аз обичам да пия с приятелите си навсякъде. Обвиняват ни по вестници, като че ли това е някаква тегоба. Извинявам се много, ама няма ли парадокс в това, че продават алкохол и обвиняват хора в алкохолизъм? Т`ва е все едно да ни обвинят, че сме въздухари, щот` дишаме въздух.

П.П.: Добре, да си видял някъде по света етикет на бутилка, на която пише: „Алкохолът ви убива”. На всяка кутия цигари по цял свят пише: „Никотинът ви убива”. Ние с тебе двамата не пушим. Не знам ти колко пушиш. Аз въобще не пуша. Или ако дръпна, т`ва е не знам кога.

И.Л.: Искаш ли да живеем заедно в една къща?

П.П.: Е, с`я, к`во? Ше правиме семейство ли? (смее се).

И.Л.: В края на краищата защо да не го направиме, дет` се вика - нали сме човешки същества?

П.П.: Няма да дадат дъщеря ти, твоята да ни я дадат да я гледаме.

И.Л.: Гадните, нечестните, отмъстителните и лошите жени ли са измислили педерастите?

П.П.: Да.

И.Л. (зарадван): И аз така мисля!

П.П.: Да. Точно така е. Отмъщението на жената междудругото е създало т’ва, мъжете да стават гейове хомосексуалисти. Т.е. мъжете да стават помежду си по-близки, по приятели и оттам вече можем да приемаме в сексуалност точно заради това, защото...

И.Л.: Любимата ти миризма?

П.П.: На жена.

И.Л.: Те са много.

П.П. (смее се): Даниела.

И.Л.: Лъжеш.

П.П.: Не.

И.Л.: Лъжеш.

П.П.: Не.

И.Л.: Ще го повторя, както го казах.

П.П.: Не.

И.Л.: Три пъти ще кажа: „Лъжеш”.

П.П.: Не. Даниела.

И.Л.: Вече наистина ти вярвам. Коя миризма помниш, нали знаеш, че обонянието е най-припомнящата хубавото от живота ни сетивност?

П.П.: На една жена, т.е. не само на една, на една жена й бях подарил някъде около 40-50, не мога да ги преброя парфюмите.

И.Л.: Тя не ме интересува. Тая жена не ме интересува. Интервюто не ме интересува от тука нататък.

П.П. (Смее се.)

И.Л.: Интересува ме следното: защо си, дет` се казва, проблемен с нервите?

Аз също съм проблемен с нервите, имам си своята циклофрения.

Междудругото, откакто сме започнали интервюто, аз изпих 200 грама вино, ти не посегна към твойто.

П.П.: Не, аз имам такова... Стъргали.

И.Л. (Смее се.)

П.П.: Да, имам стъргали, бе (смее се). Виж сега, т`ва, тая спекулация с алкохолизма...

И.Л.: Майната им! Не ти пука! Хемингуей също е бил алкохолик. Остави ги.

(Чува се леко шумолене. Гадният. Папагал напомня за се бе си. Папагалът на П. П. е доказан истерик. От един час гледа втрещен този диалог и точно сега изкрещява нещо като „лмеяфок-сусу”. Папагалът е в клетка до телевизора. Как може да си сложиш папагала до телевизора? Ебати стресираният папагал.)

Душевен антракт.

В тишината

Котката зверски пръдва.

И.Л.: К`во ти е мнението за тая моя борба? Недей да пресмяташ, недей да казваш...

П.П.: Нищо не пресмятам, отговарям ти директно. Те ти се навряха в живота.

И.Л.: Честно! Дори да не е в моя полза!

П.П.: Аз, този човек...

И.Л.: Не този човек! Тези!

П.П.: Не, персонално, персонално говоря за този човек, за мъжа. Аз съм му отказвал два пъти да му играя в негови проекти.

И.Л.: Иван… (казва прякор свързан с животно, притежаващо зурла и навита опашка).

П.П. (Смее се.)

И.Л.: Така е, т`ва му е прякорът.

П.П.: Не, не е това. Иван Харманлията. Айде да не ги обиждаме харманлии.

И.Л.: Няма да обиждаме харманлии, защото Харманли е дал Стоян Стоев. Харманли е дал Пепа Николова, Живко Гарванов, Йорданка Кузманова.

П.П.: Зат`ва ти казвам, зат`ва ти казвам да не ги обиждаме харманлии. Още повече, аз също имам харманлийска връзка, родова по друг повод и т`ва никой не го интересува. Но ти казвам: Аз терористи, терористи в театъра не понасям. Ако има терорист, създал се в българския театър, това е Иван Добчев.

И.Л.: `Начи отговарям ти абсолютно човешки и приятелски, защот` съм мъж, поне се опитвам. Да бъда такъв. Значи, ако ти, Петре, де да знам, се откажеш от това, щото т`ва е много...

П.П.: Не, не се отказвам.

И.Л.: Отмъстителни са! Сериозно ти казвам. Аз няма да го публикувам заради теб, щот` съм ти приятел.

П.П.: Напротив. Ако има терорист в българския театър, той се нарича Иван Добчев.

И.Л.: Емоцията или…майната му на каскета, шаячният властник…

Ако има терорист в българския театър, това е Иван Добчев.

И.Л.: Смяташ ли го? Баща ти е бил директор на този театър.

П.П.: Това не ме... Всеки си носи кръста на гърба си. Не му е бил директор, а е бил от създаването на сградата.

Той е бил в крайна сметка изпълнителен директор. Това си е. Всеки си носи кръста.

И.Л.: Говорим си с тебе. (Мрази диктофончето.) Ако т`ва интервю не е записано, Петре, аз ще го изнасиля това диктофонче (смее се). Само в България псуваме неодушевените предмети, д`еба лайняното диктофонче... Много те моля, задай ми въпроси към мен, честно ще ти отговоря, кълна се в детето си.

П.П.: Не, въпрос, к`во да ти кажа. Аз толкова добре те познавам, че ти...

И.Л.: Не ме познаваш. Ти ме мразиш. Ти си ме мразил.

П.П.: Да, много пъти съм те мразил. Много пъти.

И.Л.: Нямаш причини за това (знае за какво става въпрос).

П.П.: Много пъти. Ти знаеш, междудругото, да не го пишеш, че пред един параклис щяхме да се сбием.

И.Л.: Защото ти беше, това изобщо...

П.П.: А ти пък ми влезе в спалнята, когато все пак аз бях обвързан.

И.Л.: Няма такова нещо. Няма такова нещо, тя е лайното. Добре, а ти пък сложи, аз знаех, че...

П.П.: А ти пък чакаше! А ти пък чакаше отпред тя да се прибере сама.

И.Л. (смее се): Чакай да си взема винце. Ебаси кухото (?) интервю на света. Къде е бе, куре? Кажи, че ми се пие, бе! Добре, ще отида и ще ти купя една хубава бутилка за 30 лв. Моля ти се, Не искам да пия! Имам премиера днеска.

П.П.: Добре де, намаляваш, некъв ред си трябва.

И.Л.: Още малко. Последно. И ще те закарам.

П.П.: И аз ще закъснея.

И.Л.: Не мога да се наведа за обувалката.

П.П.: Ходиш с чехли...

КРАЙ

Посвещава се на добрите хора, а такива има….има такива! Още ИМА!

P.S. Садко във фабриката ми направи дървено конче за Екатерина и масичка на “Дисни” със столче. Но, ти това вече го знаеш.