Просто история

Преди месец ми се случи нещо много страшно. Попаднах в системата на родното  здравеопазване. Но не просто в лабиринта на кабинетите,GP – тата, направленията, лимитите и безкрайните опашки.  Попаднах в порочния кръг на спешната помощ.  И тук вече не зная как да продължа…  Когато си съвестен данъкоплатец, човек който има отношение към държавата и хората в нея, очакваш да получиш елементарно човешко отношение в хуманитарно заведение, каквото по дефиниция е една болница. Искам да подчертая – елитна болница. А, когато става дума за роднина, за близък човек, очакванията се превръщат в надежди, в спасителен пояс.

За хората … без любов

Денят е събота. Горещо е. По телевизията гледам поредните политици да говорят поредните нелепости.  Звъни телефонът ми. Вдигам и с ужас установявам, че обаждането не е добро. Обаждането е притеснително. Информацията от обезпокоителна, постепенно става ужасяваща. Член на семейството е припаднал. Не е в съзнание от 30 минути.  Операторът от  112 реагира неадекватно.  Мястото е на 50 км. от София. Има болница в близост. От централата обаче, вместо да направят нужното да подадат сигнала веднага, държат да научат географските координати на къщата с точност до градуса. След намеса от централата на Областната дирекция на „Бърза помощ“, пристига линейка. С неадекватен човек в нея /лекар не мога да го нарека/. Вместо да направи елементарни реанимационни действия, той започва да вдига скандал защо го викаме, след като припадналият вече е в съзнание – без съпричастност, без елементарна човещина. Следват увещания, прерастващи в скандали, да качат болния, който е в неадекватно състояние в линейката и да го закарат в София.  На двадесетата минута от пристигането, все пак тръгват.

Пътят към София

Линейката е стара, друса. Болният е зле. Човекът с бялата престилка не предприема никакви мерки, дори климатика не пуска. От задух и притеснение, придружителят също започва да губи съзнание. Моли за помощ.

Отговорът: „Не сте мой пациент. Не мога да направя нищо…“.

 Придружителят на свой ред изпада в безсъзнание. Заливат го с вода… И нищо! Толкова!

След дълги  час и трийсет минути /и с „Трабант“ разстоянието е най-много час!/, линейката пристига в София. Но не в подадената болница. В друга, на другия край на града. Придружителят отново започва да моли безпардонния здравен работник да откарат болния в уговорената болница, където го чакат. След кардинална намеса, линейката отново тръгва. След още 40 минути, пациентът пристига в спешното отделение на елитната клиника.

ЗдравеОПАЗВАНЕ? Това звучи смешно!

Оттук поемам аз. Вече не по телефона, а лично. Свалят носилката и я карат в спешния кабинет. Посрещам придружителя в полусъзнание, благодарение на неадекватността на медицинския екип. Оставям го в чакалнята. Тичам в кабинета. Там вече тече луд скандал между дежурния лекар и този индивид с бяла престилка и черна душа, който вместо да спасява, води до колапс двама човека. Оказва се, че той не е направил нищо, ама нищо – дори адекватна ЕКГ, не е попълнил документите. НИЩО!  В момента на моето влизане, чувам от него само:

„Ако може да прехвърлите ЛИЦЕТО, за да си взема носилката. Няма цял ден с ТОВА да се занимавам“…

В този момент, лекарят отсреща само му кресна да напусне. Взе празните книжа и започна истинската работа. Струпа се екип, започнаха да правят инжекции… И точно реших, че всичко вече е в професионални ръце и адът започна отново.

„Няма персонал!“

Само това чух. В следващия момент ми връчиха количката с напълно безпомощния човек и една санитарка да обикалям болницата за изследвания. Няма спешност! Чакаш минимум 30 минути навсякъде – пред лабораторията, пред скенера, пред рентгена. Кошмар. А човекът е зле, лошо му е. Моли ме за помощ. А аз… Аз съм безсилна. Звъня телефони, моля разни лаборанти и сестри не за друго – просто да си свършат работата! Каменни лица. Безцеремонно поведение. Без капка състрадание и човечност…

Е, радвам се, че всичко вече е наред. Въпреки тези в белите престилки…  Ангелите на смъртта…

За животните с любов

Преди 10 дни едно малко котенце се препречи на пътя на семейството ми. Случайно. Съдба? Късмет? Нека не ръзсъждаваме върху това. Трябваше да го заведа във ветеринарна клиника, за да го прегледат, да го обезпаразитят… От зоомагазина ме насочват към най -близката. Отивам с котето и със свито сърце питам какво трябва да се направи. Очаквах да ме нахокат, да хванат животното и да го метнат на една маса без жал или, каквото и да е отношение. А то мяуче, изплашено…

Посреща ме жена, облечена като лекар от сериала „Спешно отделение“. Слага си маска на устата, ръкавици. Гушка го, започва да му говори нежно. Вика свой колега. И той започва да му се радва. Разпитват ме подробно. Мерят го. Преглеждат го. Дават му хапчета, пудрят го. Повече от 40 минути! И през това време човешко, топло отношение. Галят го, успокояват го… Дават ми пълни напътствия, телефони за спешни случаи…

След седмица сами започват да ме питат как е, напомнят, че имаме вторичен преглед. Най-вероятно вече сте си казали, че е заради парите. Но само да уточня, че 5 лева заедно с хапчета струва прегледът…

Е, не е заради парите! Просто в нашата държава, отношението към хората е кучешко. Отношението на държавата е кучешко. Или поне по Крумовските стандарти. Макар, че тогава и кучето е било по-уважавано от хората днес /а и не само по тези стандарти, защото случката с котето и тази с роднината показват друго…/ . Тук доброто е лошо, а хуманното – антихуманно. А котенцето ми – то е благословено да живее в тази сбъркана реалност, но не и моята роднина… Особено, ако е от /и защото е над 60 (или не дай Божепо-лошо)/… от тези без пари. Защото човешкият живот струва по-малко от 5 лв. Животът на човек, работил в и за тази държава. Ето това е! Само това исках да ви разкажа! И с тази проста лична история да ви напомня, че това е държавата, в която работиш, за да умреш. Хлябът струва живота ти. Защото дори и да не умреш в мините под земята, спокойно едни хора с бели престилки ще те оставят да умреш в коридорите на болницата, за която отново ти и другите хора в държавата сте плащали и продължавате да плащате… Дали са сбъркани ветеринарите от клиниката или стандартите за човечност, за елементарна човечност?... Дали кривото огледало на анормалната ни реалност я е изкривило до неразбираемост, до неузнаваемост?... Няма еднозначен отговор… Но реалността, гротескната ни жестока реалност е една…