Тодор Живков, Георги Марков и Алисия

Знаете ли, че преди 9 септември 1944 година България е била един от най-сериозните производители на аспержи в Европа?
И да не знаете – все тая. Аз лично разбрах какво е това „аспержи“, когато бях на около 25-годишна възраст и силно се надявам да не се е отразило по някакъв начин на развитието ми.
За сметка на това хиляди, милиони българи не са опитали аспержи с холандски сос, които да служат като гарнитура към тибон стека им или пък като притурка към порцията терин с фоа гра...
Което си е кофти, откъдето и да го погледне човек.

А знаете ли, че Тодор Живков е обичал най-много баница и боб чорба?
И да не знаете - отново е все тая. Човекът отдавна го няма на тоя свят, а на оня, никой от нас не знае какво има.
И дали в рая садят аспержи, а в ада ги готвят при много висока температура, за да изпъкнат по-добре хранителните им качества.

Защо заговорихме за Тодор Живков и за аспержите – много просто. Защото се върнахме в 90-те години на 20 век и сега е моментът отново да поговорим за човека от Правец, нищо, че отдавна почина, нищо, че от почти 30 години той не е на власт, а властта през 1989 взеха именно неговите вътрешнопартийни противници.

Стана ми много странно как оня ден, в събота, се оказа, че Тодор Живков има рожден ден. И как се появиха мистериозни транспаранти по градовете, които честитяха празника на бай Тошо и обясняваха, че той е най-големият държавник. Ако преди 20 години някой ми беше казал, че през далечната 2013 ще се сещаме отново за бай Тошо, при това с носталгия, щях да му се изсмея в лицето.
Но уви, имало е да гледам още как историята ни показва парадокси.
На същия ден, в който бай Тошо ни напомни за себе си, се сетихме и за неговия най-голям враг. Писателят Георги Марков.
Нещо повече – на протестите в центъра на София се появиха хора с чадъри, за да припомнят онова уродливо изобретение на КГБ, направено по поръчка на българските тайни служби, което и до ден днешен е популярно като „пойзън умбрела“ (да не се бърка с оная ужасна песен на Риана).
Изобретение, което именно на същата дата бива използвано от агент, който с помощта на чадър изстрелва в писателя Марков съчма, пълна с отровен рицин.
Не знам какво точно е „рицин“, дали е нещо, което сме отглеждали, след като сме спрели да садим аспержи.
Не съм експерт по отрови и дроги, макар да знам, че по това време (на социализма) съвсем легално можехте да си купите българския амфетамин „Каптагон“ от всяка една аптека у нас и че самата ни държава търгуваше с разни други страни, изнасяйки легалното производство от амфетки.

Георги Марков, Тодор Живков. На вас, скъпи 18-годишни приятели тези 2 имена говорят ли нещо?
Знаете ли за „Задочните репортажи за България“?
Знаете ли, че преди да избяга в тая лоша капиталистическа Европа, Георги Марков е бил един от сценаристите на изключително пропагандния филм „На всеки километър“ и дори лично е създал култовият образ на Велински, изигран така запомнящо се от актьора Георги Черкелов?
Знаете ли, че именно „Задочните репортажи за България“ са били най-големият дразнител за социалистическата ни върхушка и че това е донесло смъртта на големия български писател и журналист.
И да не знаете - все тая.
Ако знаехме, днес нямаше да се намираме в ситуацията, в която се намираме всъщност.

Днес, само три дни след като облечени в анцузи палавници от ГЕРБ бяха изсипани в столицата, за да се сбият с полицията, в опит да „помогнат“ на всички нас, които протестираме вече 25 години срещу пост-социализма, имаме спешна нужда от нови задочни репортажи за България.
От страната, в която вече не се садят нито аспержи, нито картофи, нито бял опиумен мак.

Имаме нужда от задочни репортажи от „Найт флайт“, където срещу скромна сума от няколкостотин лева човек може да закупи пакети със салфетки и да ги мята, докато около него подрипват като стадо кози разни девойки със съмнително големи джуки и припяват – „Ръгъдъ – дъгъдъ – дъг – абе, не моа да се запра“.
Имаме нужда от задочни репортажи за това, как в село Долно Нанагорнище мечтаят за времето на бай Тошо, защото тогава са имали по някой лев в джоба, Москвич в гаража и евтин ток, евтин кюмур и евтина ракия в хоремага.
И са готови да жертват свободата си заради къшея хляб, който нерядко им е трудно да си позволят.
Имаме нужда от задочен репортаж от циганската махала в Пазарджик по време на изборите.
Имаме нужда от задочен репортаж от сградата на Народното събрание, по време на закрито заседание на някоя парламентарна група, за да разберем как точно се поделя баницата и защо нас, хората, които сме изпратили депутатите в парламента, ни няма в схемата за добруване.
Имаме нужда от задочни репортажи, защото нас така и така ни няма в България. Ние сме тук, но сме вътрешни емигранти.
Разкъвани между Георги Марков и Тодор Живков.
Разкъсвани между рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров и „Напипай го“ на Азис.

Ние сме бивши производители на аспержи, които днес, на 9 септември 2013 година сме принудени да се чудим защо убийството на Георги Марков така и не беше разкрито.
Но за сметка на това ГДБОП е склонен да удари всяко малко сайтче, което си позволи да качи текстовете на писателя, заедно с още подобни на стената си.

Не знам дали да продължавам повече. Ние живеем в две Българии – тази на Георги Марков. И тази на Тодор Живков.
По средата има една трета България – тя е страната на поп-фолка и в нея живеят хора, които пукната пара не дават нито за протеста, нито за контрапротеста, нито за аспержите, нито за рицина.
В тази трета България живеят хора като певицата Алисия, която в интервю заяви, че всеки, който не слуша поп-фолк, е простак.

Вие в коя България се намирате?
Обичате ли аспержи?
Четете ли „Задочните репортажи за България“.
Или предпочитате да страдате за времето, когато сиренето бе 2 лева, а на море се ходеше с карта от завода срещу 2,30 лв. на как се казваше... леглоден...
Помислете си малко и после ще можем да се срещнем някъде по средата.
Но не бързайте да вземате окончателно решение, докато нещата около развода на Валери Божинов и Николета Лозанова не поутихнат...
Чак след това ще можем да постигнем национален консенсус.