Актуално
 Нещастници!

Екатерина Анева | 10/09/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

България е на 143-то място по лично щастие от 156 държави. Това сочи доклад на ООН, цитиран и широко анализиран от всички медии. Преди нас в класацията са дори страните от Близкия Изток, като Афганистан, която е в перманентна война последните години.  Косово, които бяха във военен конфликт до преди 5 години и руините там продължават да напомнят за него, са на 90-то място. Според проучването населението на критично бедната Ботсвана живее в много по-комфортна душевна среда от нас. Ние сме на последно място по щастие от европейските държави, както сме на последно място и по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Поглеждайки таблиците обаче се забелязва нещо, което е много по-притеснително от самия факт, че сме нещастни – критериите, които ни правят такива. Оказва се, че за повечето хора в световен мащаб, не финансовият фактор е водещ. Докато у нас, именно той взима превес. И това съвсем не е всичко.

Блиц
Без претенции за представителност и мащабност,  правим кратък експеримент. Пост в социалните мрежи с тема: „Пет неща, които ме правят нещастен“. Една просто зададена анкета, на която отговориха хора от различни социални прослойки. И отговорите бяха колкото очаквани, толкова и изненадващи. Очаквани, защото явно за всички ни водеща е материалната, потребителската страна – заплащането, стандартът на живот, качеството на обслужването и т.н. Изненадващи, защото всички ние явно сме устроени да бъдем нещастни. Търсим си причини и в най-безпричинните ситуации. На въпроса „Как си?“, дежурният отговор е – „Не съм добре“ или „ Не питай“, „И по-добре съм бил“. Ако чуете отговор – „Страхотно“ или „Много съм добре“ или човекът не живее в България, или веднага ще си помислите, че е гаден самохвалко, който умишлено те дразни, а всъщност е  комплексиран loser. У нас, колкото и да е жалко, нещастието, неудовлетвореността, хейтването се е превърнало в мантра. И дори тази мантра вече не е на ниво народопсихология, тя отдавна се е превърнала в  държавна политика.

„Пет неща, които ме правят нещастен“
Естествено, ако препечатаме всички отговори, няма да ни стигнат 10 страници, затова обобщаваме най-често даваните и най-нестандартните.

-Ниският стандарт на живот в страната – това е отговор, който дават и добре осигурените и хората, които живеят по-скромно. Но логиката при всички е една – за това, което работя трябва да взимам в пъти повече пари. За цените в магазините и качеството на стоките и обслужването трябва да са в пъти по-добри. За данъците, които плащам, държавата трябва да е много по-уредена, да ми осигуряват комфорт на улицата и в контактите ми с държавната и общинските администрации. Корупцията и шуро-баджанащината, които карат всички да се чувстват несигурни в ежедневието си също приспадам към тази графа.

-Дребнавото, измекярско поведение на хората във всички сфери – личен, социален, професионален, политически живот. Устремът „да врътнем далаверка“, да прецакаме всички, за да бъдем добре ние. Според повечето хора именно това мислене и този начин на поведение правят живота на всички доста труден.

- Тъжната картина по улиците – бедните възрастни хора, които са работили цял живот, а сега броят стотинките си за хляб; просяците, които стават все повече; циганизацията и чалга – културата, които правят всяко следващо поколение жертва на с години провежданата неадекватна държавна политика.

И до тук с общите показатели. Като цяло всичко гореизброено е в сферата на преодолимото от нас самите. Да, заплащането в България е ниско, но и производителността на труда е доста ниска. Т.нар. КПД спада с всяка изминала година. Производство няма, следователно и БВП няма как да се повиши. Свежи пари идват само от ЕС, а в същото време милиарди левове не се усвояват, защото няма инициативност /особено при земеделието и животновъдството/, а има хиляди декари пустеещи земи. Администрацията ни е тромава, пътищата лоши, обслужването е под всякаква критика. Еми, да ги оправим! Сочим държавата с пръст и виним нея за всичките си неволи, а държавата – това сме всички ние. Е, да много по-лесно е някой друг да ни е виновен, защото така живеем в мир с онази част от подсъзнанието си, която ни залъгва, че ние сме различни, а другите около нас са вредните дразнители, които прецакват живота ни. Според някои народопсихолози този начин на мислене е наследство от петвековното робство, което ни е направило безинициативни, „склонени главици“. Но като се замислите – не е ли и този извод лесното обяснение на българската безпринципност и  измекярство?  Или да си го кажем направо – мързел?

Другият начин да бъдем нещастни – неочакваните отговори за хорското нещастие:
- Лошото управление на ЦСКА
-Отровената среда
- Актуалното разделение след хората - леви-десни, комунисти-капиталисти, русофили-русофоби
- Късата памет – в исторически аспект
- Наркодилърите, които с парите от дрога слагат силикон на курвите си и си купуват скъпи парцалки и коли
- Лъжата, в която живеем и която се е превърнала в начин на оцеляване и на хората, и на политиците
- Бойко Борисов не е на власт
- Приятелството, което отдавна е форма на паразитно преживяване и е изгубило смисъл в България

„Човек не е нищо друго освен онова, което сам се направи“ /Жан – Пол Сартр/

И това са само част от нестандартните отговори, които излизат от матрицата. Но като вникнете в смисъла на всеки един отговор, зад него се крият отново онези показатели, които са заложени в чипа ни - да бъдем нещастни. Защото истината е, че отровената среда е функция от всеобщото ни неадекватно поведение. Истината е, че ако си усмихнат, те смятат за луд; ако си добронамерен - те прецакват; ако си всеотдаен - те използват безкомпромисно; ако си принципен - те смазват; ако имаш позиция - те игнорират, за да не повредиш настройките на чипа.

Реално обаче за всичко това сме виновни ние. Нещастието не трябва да е мантра, не трябва да е държавна политика. То трябва да е рядко състояние на духа, от което да се стремим да излезем много бързо. Лошото е, че за нас май вече надежда няма. Ние сме една Централноафриканска република, в която белите нямат право да говорят с цветнокожите. В която белите са обслужващ персонал на малцинствата. И така… докато не осъзнаем, че тук никой никога няма да бъде щастлив, защото другите не позволяват това да случи. А за онези другите ти си част от всеобщото нещастие, което пък кара тях да бъдат нещастни.

И така цял живот си живеем като в един стар виц:

Песимистът казал: „Е, по-зле от това не може да стане!“
А оптимистът отговорил: „Може… Може…“

 

 



Други статии от този автор



Коментари