... и още няколко въпросчета...


... и още няколко въпросчета...
18-09-2013г.
100
Венци Мицов

Ние обичаме да задаваме въпроси!
Въпросите, които задаваме, често са риторични. Като например – „И откъде имаш пари за тая кола? Не е от честен труд, нали?“.
Въпроси, на които няма отговор.

Един такъв въпрос витае от няколко месеца в публичното пространство. Поредният въпрос, чийто отговор всички знаем, но въпреки това той постоянно се задава и задава.
И понеже всички знаем отговора му, но тези, които биват запитани въпреки всичко не желаят да му отговорят, настава нова порция ехидност от наша страна.

„Кой назначи Пеевски?“ Въпрос, който, казват, коствал рокадите в сутрешните блокове на две от големите ефирни телевизии.
Въпрос, който накара Станишев да твърди, че това е направено от ДПС, въпрос, който накара лидерът на ДПС да каже, че предложението е дошло от страна на цялата коалиция.
Въпрос, който сам по себе си е толкова безсмислен, колкото е и цялата политическа система у нас.

Но да се върнем на въпросите и тяхното приложение в живота, политиката и обществото.
Да зададеш въпрос си е цяло изкуство.
Не случайно хората, които умеят да задават въпроси стигат далеч в областите си.
Помислете малко. Мая Манолова зададе около 400 въпроса в 41 НС и това директно я изстреля до заместник-председателското място в 42 НС.
Е, и срещу нея изстреляха някой и друг домат, но това отново бе в резултат на зададен към нея въпрос, на който тя не отговори.

А какво да кажем за Борис Дали, който зададе въпроса „Кой сега до теб заспива?“ и се торпилира от обикновен шофьор в Бобов дол до общински съветник и турбофолк звезда с кадифен глас.
Изобщо, откакто е създадена, през 681 година, България все си задава едни и същи въпроси, на които никой не отговаря, но всички се досещаме за отговорите.

Днес въпросът е за Пеевски.
Вчера беше за апартаментите на Цецо.
Преди това за имотите на НВ Симеон дъ Секънд.
Преди това – за приватизацията на БГА „Балкан“, за синята цензура.
А преди това пък за фалита на банките, за хиперинфлацията, за убийството на Луканов.
И ние, убедени, че знаем отговорите на всички въпроси все си дъвчем едно и също – „Кой, кой, кой?“
А отговор или няма, или е толкова смешен, че ние се скъсваме да се хилим.
Да се хилим и да задаваме нови, уточняващи въпроси, за да може забавлението да стане още по-голямо.

Да, така е. И днес, когато задаваме въпроса за Пеевски, ние чувстваме интелектуалното си надмощие над управляващите. Знаем, че с този въпрос им създаваме проблем, защото ние също знаем отговора му.
Но не си даваме сметка за едно.
Ако знаехме отговора на въпросите предварително и ако наистина бяхме толкова умни, нямаше да задаваме въпросите постфактум.
Ако бяхме толкова умни, нямаше да допуснем тези, които сега се затрудняват да ни отговорят да сътворят това, което в крайна сметка сътвориха.
Ние, скъпи приятели, наистина живеем в света на поговорките и тук за всяка глупост, която сътворим, си има съответната народна пословица.
От примиренческото „Преклонена главица сабя не я сече“, през кариеристкото „Кроткото агне от десет майки суче“ до обясняващото всичката ни глупост словосъчетание „След дъжд – качулка“ .
Ето това правим ние, след като за пореден път извършим чутовната простотия и допуснем някой да ни прецака – извършваме ритуала, наречен „След дъжд – качулка“ и започваме до втръсване, до тотално изчерпване на поносимостта за слушане от останалите да задаваме един и същ безсмислен въпрос, защото ни е яд.
О, да, вътрешно се разкъсваме от яд, че сме били изиграни за пореден път.
Но и за това има поговорка – „Когато се катурне колата – пътища много“.

Аз знам отговора на въпроса „Кой назначи Пеевски?“ и смятам, че е крайно време да ви отговоря.
Ние назначихме Пеевски.
Ние назначихме и Орешарски, и Бойко, и Доган, и Станишев, и Волен.
Ние и само ние избрахме тези хора – някои с участието си, други – с неучастието си в изборния ден.
Ние избрахме Пеевски за шеф на ДАНС и после пак ние го свалихме.
И ние си избрахме цялата тая негодна пасмина да ни управлява, така, както си избрахме и предишната и така, както ще си изберем и следващата, ако продължаваме да живеем не в 2013-а година в членът на Европейския съюз на име България, а в страната на поговорките България.

И накрая ще завърша с един въпрос, който ще ви оставя за домашно.
Знаете ли кога ще се оправим?
Когато научим отговора на въпроса:
„Кой уши байряка
кой му сложи знака...“

Няма да цитирам текста докрай, защото в него се говори за „свобода или смърт“.
А това не е политически коректно, нали?

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.