Барбекю от роял

Барбекю от роял
23-09-2013г.
56
Венци Мицов

Хайде да си опечем кебапчета!
Има такива, много евтини. По 25 стотинки са, сурови, само да ги метнеш на скарата.
Хайде да си опечем кебапчета, защото кебапчетата у нас са символ на благополучие.
Символ на благоденствие.
Символ на избирателната ни система.
Хайде да си опечем кебапчета.
Кебапчета по димитровградски.
Нали знаете, има кюфтета по чирпански, яйца по панагюрски, котлет по московски.
Обаче от вчера кебапчетата у нас са само един вид – кебапчета по димитровградски.
Ако не знаете, това са бутикови парчета кайма. Не за друго, а защото само в Димитровград, в града на инженер Димитров и империята „Пайнер“ вероятността да хапнете мазна мръвка, опечена с трески от роял „Блютнер“ е много голяма.

Завчера, скъпи приятели се появи едно видео, в което хора, неясно какви, но очевидно служители в Детския и младежки център в Димитровград разфасоват роял от марката „Блютнер“, за да го превърнат в подпалки.
Подпалки за нечие барбекю.
Подпалки, с които някой ще накладе нелегалния си казан за ракия и после, когато превърне миналогодишните си недоядени компоти в шльокавица, ще седи, ще пие, ще гледа клип на певицата Екстра Вуна по цифровизирания си телевизор и ще подвиква „Оп, са!“, докато замезва шльокавицата с  парченце осолена сланина в устата си.

Барбекю от „Блютнер“.
Знаете ли какво всъщност е това?
Когато бях малък и за първи път прекрачих прага на софийското музикално училище – през далечната 1985 година, трябваше да мине време, докато ме допуснат да свиря на концертния „Блютнер“ в залата.
Да се свири на „Блютнер“ се изискваше време. Трябваше първо да докажеш, че си готов да се докоснеш до уникалния немски роял, преди да ти позволят.
В голямата зала имахме 3 рояла – една „Ямаха“ за най-малките.
„Блютнер“ за напредналите.
И за зрелостниците „Стейнуей“ – Ролс – ройсът на роялите.
На последния свирих само веднъж – на зрелостния си изпит.
На „Блютнер“ имах честта да свиря няколко пъти. И преди да го докосна отварях капака, погалвах клавишите, затоплях ги с ръце и вътрешно се молех да бъда достатъчно достоен, за да може роялът да ми позволи да свиря на него.
Защото за подобен инструмент трябва да си достоен. Той е събрал толкова история и култура в себе си, че общуването на пианиста с инструмента е нещо като молитва.

Разбирате ли какво почувствах, когато вчера видях как някакви бачкатори цепят подобен роял за подпалки.
Ако не разбирате – ще ви кажа.
Да унищожиш подобен инструмент е като да влезеш в църква и да нарежеш иконите за подпалки.
И после да кажеш, че така и така никой не е влизал в църквата, а пък подпалките са били нужни, за да си сварим лютеница.
Да унищожиш роял е все едно да убиеш човек.
Не човек – да убиеш парче от историята и от културата.
А да твърдиш, че роялът е стар и заради това – негоден, показва, че или си невеж, или ти е през...оная работа, за да съм малко по-мек.

Музикалните инструменти, скъпи приятели, са като червеното вино. Стават все по-добри с годините.
50 години за инструмент са като мъж на 33-годишна възраст – тогава инструментът хем уляга, хем е в разцвета на силите си.

Защо ви разказвам това?
Защото днешното филмче е първото нещо, което ме кара да се отчайвам.
Преживях много неща през последните 24 години.
80 процента от всичките ми приятели и съученици, с които се докосвахме до училищния „Блютнер“ вече не живеят в България.
От останалите 20 процента мнозина спряха да свирят и се отдадоха на какво ли не, за да скърпят двата края.
Инструментите осиротяха.
Блютнерите замлъкнаха.
И накрая станаха непотребни.
А непотребните вещи у нас ги изгарят. И от тях произвеждат компоти, ракия...
И пекат кебапчета, особено по време на предизборни кампании.
А предизборните кампании завършват и тогава още хора си стягат багажа и оставят още предмети след себе си, които ще бъдат нацепени и изгорени.
И така до окончателната развръзка на историята.
Чийто край започна да се оформя завчера в Димитровград, под зоркия поглед на поредната, назначена кой знае защо лелка, която ръководи местния културен институт.
Не искам да говоря повече за това, защото, ако щете ми вярвайте, но за първи път от много години от очите ми се стичат сълзи.
Не съм от тия, които реват.
Но в момента нямам сили.

Само нещо за край!
Не знам дали знаете, но музикалните инструменти, особено струнните, имат в себе си един малък компонент, който се нарича „душичка“.
Представлява една малка клечица дърво, която се поставя на специфично място.
От тази мъничка клечица зависи как ще звучи инструментът и дали ще има хубав звук или ще е пълен боклук.
Та, уважаеми „културни експерти“ от Димитровград...
Когато подкарате изработката на есенните компоти, запомнете едно:
Вие не просто правите компот.
Вие погубвате една „душичка“.
А сега ви пожелавам „добър апетит“ и когато роялите за горене свършат, можете да започнете да палите книгите на Камю, Достоевски, Сартр, Кафка, Булгаков, Бекет, Хармс, Йонеско, Чехов, Сервантес, Хашек...
И без това никой вече не ги чете, а и заемат място. 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.