Актуално
Синя ода за народа*

Екатерина Анева | 15/10/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Преди две години четох една прекрасна книга, писана от мой приятел – „Три цвята – синьо, синьо, синьо“. Тогава , естествено не за първи път, но много ясно и категорично осъзнах, че да вярваш в нещо, да обичаш една идея толкова, че да те боли физически, когато я виждаш срината, е въпрос на чест, достойнство и себеотдаване. Три качества, които се изграждат от най – ранна възраст. Качества, които съзиждаш ден след ден, час след час.  Качества, които все по – рядко виждам днес. Независимо дали става дума за обществения, политическия, личния ни живот, достойнството у хората отдавна девалвира. Спомням си, когато преди много години играеха „Левски“ и ЦСКА. Игра на живот и смърт, силна, емоционална, запомняща се. Помня сълзите при загуба и еуфорията при победа. Помня чистотата на чувствата, помня вярата в идеята, в отбора, които мога да сравня само с емоциите от милионния митинг на СДС на Цариградско шосе.  Тогава бях дете. Но помня. И ме боли ужасно много. Онази щекотлива болка, породена от невъзможността да променя хода на събитията. Онази не съвсем осъзната болка от съвсем ясно осезаемата липса на чест, на ценности и на чисти идеи не само в спорта, но в целия ни обществен живот. За мен това е душевна нечистоплътност. Даже не съм сигурна, че е предателство от страна на онези, в които съм вярвала - моите сини идеали, или е по – скоро безскрупулност и оскотяване на екзистенциално ниво. На глобално национално ниво!

Първите ми спомени за „Левски“ са от стадион „Герена“. Била съм на не повече от 5-6 години. Баща ми ме водеше там с една топка. Долу гледах как отбора тренира, а аз си подритвах с него топката между скамейките. Когато тренировката свършеше, татко ме сваляше на терена да ритаме там. И никой не ни крещеше, не ни гонеше. Така обикнах футбола. Да,  за повечето хора е странно едно момиче да харесва този, приеман за чисто мъжки спорт. Но не и за мен. Защото аз обикнах „синята лавина“. Обикнах емоцията, феърплея, на който се наслаждавах и който впоследствие стана моя житейска философия. Ето това беше „Левски“ за мен. С татко не пропускахме мач. Гледахме там, на трибуните, със шалове и знамена. Още не бях научила „Аз съм българче“, но знаех всички песни на агитката /не днешните, агресивни и нецензурни, а онези, пълните с енергия/. И сега, когато пиша това, мъката по изгубения идеал отново ме залива.

Не че последните години ходех на мачовете. Не че зная имената на играчите. Не че разбирам печалбарството, в което някогашните легенди превърнаха отбора… Просто старата любов, вярата в този идеал ме държеше будна. Но последните години аз видях нещото, което съсипа нас, истинските и до болка верни фенове. Видях как нравственият крах на държавата, доведе до крах отборът, който някога осезаемо носеше духът на Левски, духът на Гунди, духът на една житейска за нас левскарите пътека.

Дали ме боли, заради унизителното поведение на агитката? Дали ме боли, заради безпардонното поведение на ръководството? Дали ме боли от поредните обещани 100 дни или от опорочаването на един изконно загнезден в сърцето ми чист и свят образ? Да, боли ме! Но истинското чувство, което аз съм изпитвала години наред – онази безпардонна любов, вие г-да, никога не сте и няма да изпитате. И точно това чувство, тази моя емоция аз няма да ви позволя да отнемете от мен – вече порасналото момиче, което все още в съня си вижда онзи гигант от „Герена“, който вие очевидно с годините приехте просто като машина за пари. Онзи загнезден дълбоко в сърцето ми син блян, който вие успяхте и изтръгнахте от милиони фенове, пращайки ги на улицата, противопоставяйки ги в борби, които не са техни. Но аз не разреших да отнемете от мен!

Знаете ли?  Даже не мога да ви се сърдя. Вие поехте по онази другата пътека – пътеката на политическото обезчестяване на всичко, в името на Мамона. Мога само да ви съжалявам. Защото никога, ама никога вие не сте и няма да изпитате силата и вярата в моя син идеал. Никога няма да имате своя „Левски“, своето кътче уют и чиста неподправена емоция, която аз пазя в сърцето си. И надеждата, и онова прекрасно усещане, че не съм сама. Че има стотици като мен. Луди глави, решени да отстояват своята некомфортна позиция, но да се борят за мечтания син отбор. За онзи отбор, за който Радой Ралин написа:

 

*Синя ода за народа /1975г./

Една е истината свята, че сме левскари и в червата

В реда на хронология точна, първо с обстановката ще почна:

“Ако пак така играе ЛЕВСКИ, както с цска,

Аякс-тима континентален,

ще свърши мача си печален”

Тази реплика крилата появи се във печата

ала някои скептици дълго чесаха езици-

Аякс не е цс*ка, пълноводна е река,

трудно май ще се прегази, ЛЕВСКИ трябва да се пази.

Ала синята дружина веч отвъд реката мина.

Ний изпитахме във сряда таз неистова наслада-

кой с тромба, кой със сак’с там на мача със Аякс

син салют със радост дава в знак на почит и на слава

Седмица след цс*ка, ЛЕВСКИ в мача на века

и холандците летящи докопа по бели гащи!

В минута тридесет и трета ликува синята планета-

Панов възторг извиква бурен,

бележи гола си “дежурен”.

Шрийнерс тъжно се навежда:

“Сбогом миличка надежда!”

А стадионът бълва лава и повтаря:”Слава!Слава!”

Но ЛЕВСКИ тим е милостив, милостив и жалостив-

малко върна се назад за да пази резултата

и плати голяма такса, скоро изравни Аякса.

“Трябва да ги победим, да докажем, че сме тим!”-

всеки мисли си от нас в този съдбоносен час.

Сякаш чул бе този зов снайпериста ни Панов-

удар фин, диагонален беше за Аякс фатален

и стадионът пак синее”Тих бял Дунав!”мощно пее.

Микелс вижда неуспеха, но си бъбри за успеха:

“Да задържиме положението ние през продълженията,

следват дузпи две по пет, белким имаме късмет!”

Но ЛЕВСКИ яростно напада, та Ринус мисли със досада:

“Що за интересни хора?Няма ли за тях умора?

Тук пред пълните трибуни ни направиха маймуни!”

Микелс вече няма нерви, вкарва свежите резерви,

но чува се финална свирка и започва вече цирка.

Дузпи десет предстоят-сините не се боят.

Пръв Тишански бомбардира и стадионът експлодира!

Но и Геелс за беда уцели мрежа, не греда

Нищо ето го Панов, безпощаден и суров,

след манипулация къса мрежата едва не скъса!

Ала опитният Крол върна ни и този гол.

Идва ред съвсем по плана да шутира и Милана.

Той бележи-вече знаем, гол със удар неспасяем

Но и Нотен не изпусна със стрелбата си изкусна.

Краси Борисов се засилва-и той вратаря не помилва.

За радост явно няма време, че докато разбереме

Всяка дузпа ни се връща и аванса ни поглъща.

Ала има провидение-след неточно изпълнение

Хелинг над вратата бие, май ще се наложим ние.

Всеки поглед, всеки зов, насочва се към Йорданов.

“Щом трябва, и аз мога да подпиша некролога!”-

рече си тогава той и след миг бе веч герой!

Топката зад Шрийверс спира:ясно е-Аякс умира.

Всичко стана “бон ажур”, ЛЕВСКИ в почетния тур

пред погледа на всички нации обира бурните овации.

И тоз”спектакъл на спектаклите”завърши с триумфални факли-

Пак стадионът озарен е, става светло, като ден е!

Гледа футболна Европа-ЛЕВСКИ пак наложи “стопа”!

 



Други статии от този автор



Коментари