Актуално
0бре4ените

Екатерина Анева | 05/11/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Простотията и измекярщината съвсем са взели връх в нашето малко териториално образувание, населено с хаотично, случайно попаднали биологични еденици, контаминирани и превърнати в безхаберно и лесно манипулируемо безмозъчно множество.

Ние нито сме държава, нито сме общество.

Ние сме нещо като нищо.

Какво виждате, когато погледнете през прозореца? Усмихнатите лица на хората? Смеха на свободно тичащите в градинката деца? Или наблюдавате спокойствието в последните години от живота на вашите родители, баби, дядовци, изживявани достойно, с гордо вдигната глава? Красивата гледка на пейзаж на добре уреден европейски град или пък на модерно и развиващо се село?

Едва ли! От прозореца до мен виждам сивотата на българското ежедневие. Виждам нервността и агресията на пъплещите по тротоара, смазани от живота безлични хора. Виждам бетонно-стъклените конструкции, заменили пързалките и люлките в някога затревените  площи. Виждам гетоизирането на централната част на някога културно-историческото и църковно средище и днешна столица София. Виждам мизерията и унижението на нашите родители, на нашите будители.

Преди време, на една лъскава улица до един лустросан магазин за скъпи стоки, опърпан възрастен мъж ровеше в кофата. Нищо ново, нищо учудващо, ще кажете. Да, със сигурност тази гледка вече даже не притеснява никого. Да, със сигурност тази гледка е нещо нормално и за други държави. Но не и за мен. В прегърбената, но достолепна осанка на беловласия мъж аз разпознах един учител, някога гордо стоящ пред черната дъска. Така го помня. Бях малка - на 6-7 години. Той респектираше само с присъствието си, някак си духът му изпълваше стаята. А сега… Сега стар и грохнал, без капчица човешко достойнство, той рови в кофите… От моя дядо /също стар преподавател/ знаех, че няма деца. Имаше жилище някъде в центъра…

 Колко според вас е пенсията на един учител? 2-3 хиляди лева? Или повече? Горчивият смях, който предизвиквам у вас е почти физически осезаем. Въпреки разстоянията и хилядите метри оптични кабели, които ни делят. А как се живее с 200 – 300лв?  В реалността у нас? Как един стар, болен човек може да надигне гордо глава и да подмине кофата с изхвърлените остатъци от порция пиле с картофи и малко зеленчуци, след като не е ял от вчера и най-вероятно ще може да си позволи да хапне чак утре и то парче хляб, и ако има кисело мляко?*

Какво чувствате сега? Зная, че нападате мен, зная, че хулите него. Зная, че чувството, което предизвикват тези ежедневни картини  у повечето у вас е най-вече презрение и погнуса. Но това е животът в България. Преувеличен или реалистично пресъздаден.

Това е животът в България!

Именно това е пътят на всеки един в обречената ни държавица. Извинете. Не на всеки. Само на онези гордите и достойни хора, онези с трезво съзнание и мисъл. И дори тук не става дума за физическа бедност. Приемете кофата и дрипите на възрастния учител като метафора за едно опорочено битуване. За един изначално обезсмислен, вървящ към пропастта живот.

Е, аз си имам теория

Това е нашата карма. Кармата на един изгубен народ, отрекъл се от себе си, от историята си, от религията си, от морала си. Това сме ние - ничий народ. Народ, убил по брутално жесток начин своя единствен държавник в новата ни история - Стефан Стамболов. Демонизирал будителя на приспиваното с векове национално самосъзнание. Единственият, недопуснал физическото разфасоване на страната ни. Единственият, борил се за нашата национална, геополитическа независимост. Единственият, който е осъзнал, че само с твърда ръка продажният Ганьовец може да спазва правилата. Човек с вяра в Бог и с идеали. Човекът, убит по особено жесток начин, защото е истински българин - родолюбец, себеотрекъл се, заради тази България, която продължава да убива всеки, който има собствено мнение. Убива всеки с интелект по-голям от този на Мунчо.

Прост народ=покорен народ

Ето това е формулата на т.нар. политически елит, който толкова мразим на думи, но си преизбираме в различни конфигурации чинно и безропотно. Да, безропотно, защото шумът от тъпани, бездарни Флаш мобове и блокади по кръстовищата, отдавна е паразитно ехо на празнодумието, идващо от партийните централи.

 Парламентът  - символът на нашата фасадна демокрация, вече е просто сцена на ситуационна комедия, излъчвана директно и ексклузивно от понеделник до петък. Няма идеали, няма морал, няма даже усещане за истинност. Накъдето и да се обърнете – разруха, сивота, деградация. И то не само материална. И онова постоянно чувство за безнадеждност и липса на перспектива. Онова старо усещане и обречени битки с вятърните мелници на лъжите и бездуховността.

Ето това чувствам аз. Една жена, непретендираща за представителност, нетърсеща показност. Просто жена, която иска децата й да живеят пълноценен живот, а не просто да отразяват луминисцентната светлина от Вапцаровите електрични глобуси, пречупена през металните отблясъци от кордоните с лъскави лимузини на шепа елитарни марионетки.

Ние сме поредното семейство – емигранти в собствената си държава. Емигранти в собствените си глави. Защото тези улици вече не са нашите. Тази столица вече не е нашата. Тя е на хората без родина и дом – на бежанците и стотиците други субекти, прииждащи по неясни причини и спящи върху руините на западните порти на Сердика, къпещи се на чешмите пред минералните и бани. МОЛ- овете не са детски площадки, не са и библиотеки. А ние, просто не искаме кофите един ден да станат нашият All inclusive. И не искаме синовете ни да ни виждат унизени и премазани, както ние виждаме родителите си. Отказваме да ги оставим в лепкавата кал на мизерната ни действителност!

Обречени сме! Обречени сме от самите себе си!

*P. S.

... Днес достолепният учител едва ли е жив. И го казвам с облекчение.

Никой нормално мислещ и изживял живота си пълноценно човек не бива да стига до там. Никое човешко същество не трябва да изпитва тази безнадеждност.

Никога!

 



Други статии от този автор



Коментари