Tell me why I don’t like Mondays?

Не че неделята бе кой знае какво...
Седях с бутилка „Кептън Морган“ (да живее продукт плейсмънт-а), гледах тв и четях сайтове. И така, докато синът ми се опитваше в хола да хване акордите на „Smells Like Teen Spirit“ на Нирвана...
8 декември. В Банско, в някаква механа студенти, забравили, че ректорът на УНСС е ченге, ректорът на Свищов е герой на някакви подозрения и така нататък, подскачаха на „Бяла роза ще закича“, съвсем забравили, че само преди няколко дни същата песен прозвуча на някаква кичозна PR акция на правителството, наречена „Студент на годината“ и излъчена от БНТ, щото ни е малко да гледаме Недялко по Нова и „Пепел от рози“ по БТВ...

Казвам ви, че неделята не бе кой знае какво, освен че Христо Шопов умря и в двата сериала, в които участва – „Четвърта власт“ по БНТ и „Дървото на живота“ по ТВ7.

И че по новините съобщиха, че в Украйна протестът е бутнал паметника на Ленин.
Аз бях позабравил паметниците на Ленин. И у нас имаше такъв – на мястото, където в момента се намира паметника на Света София.
Мнозина са забравили, а късните антикомунисти сигурно умират от яд – ех, какъв пърформанс с няколко кофи блажна боя можеше да се спретне върху нелепата фигура на страдащия от сифилис Владимир Улянов...
Неделя като неделя. Навън – студ. Вкъщи – Топлофикация!
Топлофикация е като съдбата – с едната ръка топли... С другата – наказва!
Но и Топлофикация, също като Съдбата е нещо, което не можеш да избереш.
Тя е там и толкова! Не можеш нито да се откажеш от нея! Нито да избереш друго!
Ако Бетовен беше българин и живееше днес, щеше да напише своята десета симфония, която щеше да бъде популярна като „Топлофикация чука на вратата“.
Музиката щеше да носи програмно посление – в бедно семейство от квартал „Стефан Караджа“ в София се чука на вратата.
Уплашено босоного хлапе с тениска на Ивана отваря и вижда страшен чичко – призовкар, който връчва документ за запор на сметка, поради неплащане на парното...
Да, бедни, глухи Бетовен, добре че си умря, след като написа химна на Европейския съюз, че след подобен сюжет Иво Инджев щеше да те нарече „КОМОНИЗД“ и да ти посвети статия в блога си...
А пък чичо ти Калин Янакиев щеше да каже – „Сиромахомилите и комунягите си имат Бетовен и Мишо Шамара, а ние си имаме Найо Тицин и генерал Атанасов, щото сме екстра качество...“
Бе изобщо – неделята приключи, без да почувствам празника на студентите и прогресивната младеж.

Бутилката ром свърши, синът ми извади песента на Нирвана и ми наду главата, в късните новини в репортажите от Банско вече не вървеше песента „Бяла роза“...
Тя бе заменена от „Ръгъдъ – дъгъдъ – дъг – а бе, не мо‘а да се запра!“.
В този момент, малко преди безславно да се отправя към леглото с чувството, че съм остарял и не мога да схвана същността на ежедневието се замислих...
Добре де!
Ако приемем, че съвремието ни предлага нагли управници, продали душите си на нелицеприятни господари.
Ако приемем, че от другата страна стоят смешни и понякога досадни късни антикомунистически мърморковци.
Че Ленин го няма вече нито у нас, нито в Украйна.
Но че вместо цитати от Ленин, ние живеем с цитати от Амет.
И че вместо Бетовен сме принудени да слушаме Васко Кръпката...
То тогава, в крайна сметка, в какво точно се превърнахме?
В хора, които умират да раздават морални присъди... Особено, когато в понеделник сутрин имат киселини, махмурлук и са им забавили заплатите.
В „морални стожери“, възпитани от книгите на Коелю, Дан Браун и Букай и от сериалите „Пепел от рози“ и „Листопад“.
След като си помислих всичко това, допих последната глътка ром и се бухнах в леглото.
Край на неделята!

А днес е понеделник и се сетих за оная песен на Боб Гелдоф – „Tell me why I don’t like Mondays?“
Ако не знаете, песента е написана по истински случай. През 1979 година Бренда Спенсър влязла в едно училище в Сан Диего и открила стрелба по съученици.
След няколко часа, предавайки се на полицията, 16-годишната девойка казала – „Съжалявам, просто мразя понеделника“...
Сещам се, защото напоследък всички мразим понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък...
И се разстрелваме с думи!
Защото за повече нямаме топки!
Докато си мисля това, вече в понеделник и слушам песента на сър Гелдоф, попадам на новина, в която виждам, че онзи блед естраден рапър Криско е спечелил конкурс за „Зелена песен на България“ с опус, наречен „Няма к‘во да стане".
И тогава жестоката истина ме блъска в главата.
А жестоката истина е, че на мястото на Ленин в София не трябваше да слагаме статуя на Света София...
А паметник на Криско.
Криско, който рапира, покачен върху Москвич, чиято емблема е сменена с такава от Мазерати.
И отдолу пише:
„Няма к‘во да стане, о, парии презрени
Няма к‘во да стане, о, роби на труда!"
Те, това е! А сега ви пожелавам успешна седмица!
Мразя понеделниците...
А па вторниците как ги мразя...