Специален коментар
Тъй рече културистът

Мария Маркова-Марчела | 25/12/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Витлеемската звезда си припяваше „Шайн брайт лайк а даймънд“ и  гледаше отвисоко, насъбралите се в обора хора, радващи се на детето в сеното. Гледаше ги и си мислеше „Въй, половин Бургас ходи да ражда в Сливен!“

Сутринта на Коледа. Кой с разстройство, кой с махмурлук, кой предложи Пеевски, всички, като след празник, по празнични пижами, четат поздравителната реч на културния министър във Фейсбук.  „До хората на духа, творци и администратори в сферата на културата и изкуството“ – ето така лично към всеки българин е намерил да се обърне регулировчикът на булевард „Култура“! Във времето на всеобща грамотност, на всеобща просветеност, на всеобща радост, всичко живо  във Фейсбук назидава, пръска с „Морал“ срещу гризачи, насекоми и лоши миризми. От превъзбудени наздравици стъклени чаши не останаха, от бурни аплодисменти вече не усещаме какво държим в ръцете си.

Министърът започва с това, че половин година управление плюс една Коледа заедно ни дават повод  за равносметка. Аз само ще добавя, че тези с разтройството имат повод и за равноСМЕКТА. Диарията пречиства телата ни, културата - душите ни, а правителството изпразва и двете. Правителството, държавата, хората - всичко това никой няма да помни или почита след 2013 години. Нищо, че ни разпъват на кръст всеки ден заради вярата ни в доброто. Дзън, дзън, дзън, мозък и черва навън.

Втори абзац на виртуалната, пожелателна и констатираща разплетен чорап реч на господин Стоянович започва с това, че не любов ни е събрала, макар случайността да не я изключва напълно.

Прелитаща пиратка ни събра, господин министър. Някои я объркаха с Витлеемската звезда, запяха „Шайн брайт лайк а даймънд“ и се роди младенец, най-голямото бебе в историята на човечеството, роди се на 33, два без нещо метра - и той широк, и около него широко -  с титлата „млад и успешен”. Ще го празнуваме и него дълго, защото той ни събуди.

„Духовната сфера, освен всичко останало, е най-логичният общ знаменател за единство на нацията и подготовка на следващото поколение български граждани...“ Всички го духат – аз така го разбирам. Прекрасен министър, който културно и с тънка четка очертава контурите на лицата ни. Точно така се оцветява, без да се излиза от линиите. В различни цветове сме, но с еднакви неща в устите. Защото, мили хора, колкото и да крадем от себе си, колкото и да крещим по площадите срещу себе си, резултатът все е един и същ – винаги някак си успяваме да направим немислимото – да го духаме на себе си. В тези неудобни пози няма как да се разхождаме като изправени хора върху картата на света – това и министърът ни го е казал... с негови си думи.

В четвърти абзац от неудобно застаналата истина намирам думите „трезва“ и „преценка“, прегърнати като баби, които се самоснимат  в тоалетна на фолк клуб. За трезвеност по празниците не може, а и не е прилично да се говори. Докато се тъпчете като свине по празниците, винаги има вариант да умрете от задавяне; ако искате да го избегнете, застреляйте се веднага. Ето до това водят трезвите преценки. Щастливият човек винаги е леко подпийнал. Това още старите елини са го казали.

Пети абзац, любим мой пети абзац: „Министерството на културата не прави културата, а я подпомага и улеснява.“ Не кафемашината ни събужда, а кафето. Двата пръста, които ни сочат оргазма в главата ни. Тримата влъхви, които ни пожелават всичко най-хубаво. Баба ни, която ни дава 20 лева за Коледа. Звучи някак си лично, възбуждащо, умилително, ободрително и празнично. Не министърът прави културата, а културата - министъра. Не празникът прави нас, а ние правим празника! Наздраве за шести абзац!

Седми абзац – Малкият принц на българската култура споменава баща си Екзюпери и изгубен в думите си, в голямото си сърце, на гости на третата планета, забравя за червената роза под похлупак, която вехне в дома му. Свободата, Стоянович, не е саламът.  Свободата не е задължение, тя не е и приложение за айфон. Свободата не е за министри. Тя е за момчето, което продаде апартамента си и отвори бар на плажа. Да сънуваш, че летиш е на хубаво, но не означава, че наистина си летял.

Осми, девети и десети абзац изпeти на един дъх от мен – Две калинки като балеринки под дъжда вървели, песнички си пели. Трала-ла-ла ла-лии, нека да вали, от дъждеца, ах, нас не ни е страх! Успех и берекет, господин министър – на българо-турски, ей така ми се прииска да ви го кажа.

А на вас, уважаеми читатели, искам да пожелая кебапчета, биричка и слънчице, докато някъде оувър дъ рейнбоул,  боси, голи и щастливи, тичат по плажни ивици членовете на българската социалистическа партия, онези от „Атака“, тези на Бойко, хората от ДПС-то на културата и аутистите от десницата. С море между пръстите и пясък в гъза те не ни мислят, не му мислете и вие какво  се случва с онзи отегчен зрител на цирка, който след всеки номер крещял: „Педерасти! Педерасти!“

Весела Коледа!



P.S. Цялата реч на министър Стоянович четете във Фейсбук-а на Петър Стоянович

 

 

 

 



Други статии от този автор



Коментари