Не е все тая.

Българите са обратното на космополити. Обратното на полиглоти. Обратното на мащабни. Обратното на съзидателни. Обратното на търсещи, което обаче не е - намиращи. И преди да ми се обидите, помислете.

Защо селата ни изглеждат така? Ако сте излизали от що годе приветливата София, сте щели да видите дворовете – малки сметища. Къщата може и да е  хубава, но там, в  далечината, задължително се вижда добрата стара външна тоалетна. И един ъгъл с боклуци. В него се трупат – бутилки, стари кошници, никому ненужни дрехи, вили, лопати, неставащи дори за подпалки дървета... Защо не се изхвърлят? Защото някъде в българското ни ДНК е закодиран ужасният страх, че НЕЩО МОЖЕ И ДА НИ ПОТРЯБВА. Вярно, не знаем – за какво и как, но по-добре да не правим нищо. Най-безопасно е.

В селото има престъпност? По-добре да си мълчим, за да не я  увеличим. За да не стане по-зле...
Цигани бият стари хора за по 62 лева и разбиват къщите им?........ Селото мълчи, за да не стане по-зле...
Жени в селото са изнасилвани, ама за това не се говори. Срамно е. Пък и нали знаете, ще вземе да стане по-зле...
Представете си сега, колко богато е  въображението на нация, за която понятието „по-зле” е  почти безкрайно. Това май обяснява и българската пасивност.
Никой нищо не прави, за да се живее някак по-добре.
Не говоря, че трябва да станем полиция, съд или благотворително дружество. Става дума за  простичкия рефлекс да се съпротивляваш на грозното и на злото.
А това се проявява дори в задния ти двор. Сравнете едно австрийско село, което и да е, с, примерно....Тулово. Само примерно. Вижте окосената трева и градинските джуджета там и вижте остатъците живот в двора ни навън.
Българското село, което е навсякъде, не става дума за географската единица, все още не е надраснало собствената си срамежливост и потайност. Ако пообщувате малко с хората там, ще забележите – те са като героите на „Железния светилник”. Те по презумпция се срамуват от живота си, не го харесват особено, а най-много искат да не се изложат пред съседите. Било то, да се разбере, че правят нелегалната си ракия или че внучката е бременна от неподходящия човек.

Особеното е, че недоволството не прераства в бунт. Няма да видите протест на село. Хора със сопи срещу несправедливостта?!
Вече разбрахте защо – защото с всяко действие рискуваме да стане по-зле.
Ама, ако попитате някого – какво точно е това „по-зле”, никой няма да ви го опише. Не знаем как изглежда, само сме сигурни, че го има...

Селото тук е само метафора, надявам се разбирате...
Просто ми е  ужасно тъжно, че виждам примирение. Извън тесния кръг на неколцина модерни градски хора със смартфони и планове за бъдещето, виждам нищета.
Изоставени къщи с все още живи хора в тях.
Неграмотност и немарливост към света, която можете и вие да видите на селския площад с  ракия в ръка или в общината, където времето е спряло, а компютрите сякаш току що навлизат.
Като се разхождам из тази, позапусната България, започвам да проумявам, че  държавата е жената, която работи в селската болница и година и половина не си е взимала заплатата. Но не иска да изкрещи този факт – за да не я уволнят. Разбирам, че животът ни се е скрил в страха на тази жена, в дома на тази жена, която гледа старата си майка, сам самичка и в този дом няма цветя. Разбирам, че пукнатината между центъра и периферията, между града и всичко останало е вече отдавна цяла бездна. И, че протестите не са достатъчни. Трябва животът да се прави – дворовете да се почистят, а злините да се посочват, презират и наказват.

Няма да стане на принципа „ще го преживеем някакси”. Не, не бива да го преживяваме. Няма за кога „да потърпим”. И няма друг да дойде да ни спасява живота.
Навярно другите в момента са в Онтарио, Канада и изпробват новия вид леден автомобил, съставен от 5 тона лед и кандидат за „Гинес”.
Ето толкова простичко е – искаш да измислиш кола от лед и го правиш. Не мислиш колко е трудно и че няма да стане. Просто полагаш усилия да се случи. И не хабиш енергия в мисли – дали ледената кола на съседа ти няма да е по-добра и по-евтина. Все тая е.
Важното е за живота да не ти е все тая.