Пеевски ли е проблемът?

Тия дни се улавям, че несъзнателно започвам да симпатизирам на Делян Пеевски...на принципа на обратния ефект. Дожаля ми за него, стана ми симпатичен, почувствах го като жертва и дори започвам да си внушавам, че има нужда от закрила. Така де, отвсякъде ме атакуват с информация и поводи, които трябва да подклаждат ненавистта ми към тая особа (от притежанието на медии до собствеността върху някакви сергии), та чак при цялото ми безразличие към "проблема Пеевски" седнах и сериозно се замислих,  защо аджеба го мразят тоя толкова?

Е, да бе - бил богат, спял с фолк-певица, притежавал два парцаливи жълти вестника, някакъв Интернет сайт с объркано откъм граматика съдържание, телевизия, която е тотален сбирщайн от стари кадри, събрани на принципа на случайния подбор и лоша комбинация, и верига будки, ама какво от това!? 

Да не е само той, богатият монополист с медийно и прочие влияние в тая страна?!

Списъкът клонинги с такива характеристики е по-дълъг от опашка цигани за помощи.

Е, предложили го за шеф на ДАНС, ама, ако се позагледаме в шефовете на други, къде-къде от практическо-битова гледна точка по-близки нам, средностатистическите българи, институции, тоя Пеевски ще ни се стори песен.

Отказах се от баналното клише за завистливостта на българина и стигнах до извода, че причината за тези масови, еднопосочни емоции и прояви се дължат не на някакъв конкретен и особено значим повод. Всичко се корени в стадния принцип, по който функционира българското общество. Българинът просто е стаден индивид и накъдето го отвее тълпата, натам и той - емоционално и физически. Просто му задаваш програма - кого да люби, кого да мрази, особено мрази. Защото българинът има остра нужда от отдушника на омразата - пускаш го по нанадолнището на нечистите си намерения, задни мисли, политически цели и финансови интереси – и яхваш вълната, д`ет се вика!

Ето, да вземем за пример летните протести. Някаква скучаеща, препотена от летните жеги журналистическа особа от женски пол, преглеждайки снимките от първите дни на всенародните вълнения, видяла група приятни младежи, подмокрила се в порив на романтика и  съчинила определението за " красивите протестиращи". Не, по-скоро това е дело на мъж - жените не са така емоционални в наши дни. И, ето на - каза му се на българското стадо, че да протестираш е красиво и юруш - всичкото народ на площада.

И, така два -три месеца, докато друга журналистическа особа, тоя път от женски пол със сигурност, понеже жените са по-злобни, разглеждайки записите от протестите видяла младежи с бира и трева, завидяла, щото тя пък седи заточена в задушния нюз рум и хоп - ново пет - протестите са опорочени, платени, политически, а протестиращите са грозни, пияни, наркомани.

И, дотук сме с " Оставка", опустяха площадите. Същото стана и с "Ранобудните студенти", които все пак успяха да изкарат седмица-две в топлите обятия на народната обич, щото пак някой пусна мухата, че били римейк на студентските вълнения от 89-та. Добре, че тоя път ответният, отрезвяващ шамар, който завъртя посоката на стадото дойде по-бързо, та ореола на " ранобудните" с разваления будилник угасна набързо.

Интересното е, че макар и лашкащ се напълно, неанализиращ и, без да е контролен към същността на случващото се, българинът стриктно спазва римския принцип Prior tempore, potior iure („първият по време е първи по право”). Която информация получи първо - на нея се доверява, макар верността и предаността му към каузата й да имат известен срок. В този срок на сляпа вяра, каквито и аргументирани опровержения и подкрепени с непоколебими доказателства за противното да му представяш, българското стадо стриктно си държи посоката, която му е зададена. И се търкаля, досущ като топче на рулетка - докато инерцията го спре. Е, точно това е моментът да му се зададе начален контра-тласък за следващото му символ-верую и стадото да бъде лашнато в друго направление с друга "зомби" задача. По принцип на българското стадо, понеже е крайно лековерно и  манипулируемо, послушно и лесно водимо, накъдето е нужно - дори не му трябват овчарски кучета, които да го държат скупчено и да го вкарват в коловозите. На българското стадо му е нужна само една по-гръмогласна овца да изблее в необходимия момент и край - масите са настроени на съответната честота. Най-често ролята на тази гръмогласна овца се изпълнява от медиите, защото българинът има някаква удивително наивна вяра в медиите, значително по-голяма от вярата в собствените си уши и очи. При все, че всеизвестен факт е, че 99% от медиите в България са политически ангажирани и след 10 минутно гледане/четене и на най-големия лаик ще му стане ясно  - коя медия, чии полит-интереси брани. Да не говорим, че тази пристрастност е изобличена от опозиционни издания и програми, а за капак на всичко, съществуват и медии, които съвсем открито афишират битието си на партийни органи. 

Нищо от тази всенародно известна информация не кара българина да подлага на критичен анализ, проверка или поне логически разбор за достоверност информацията, която медиите бълват.

Не, българинът мрази да мисли, мрази да дъвче, иска да поема всичко на готово. Това стои в пряка връзка с нежеланието му да поема инициатива, а не дай си Боже пък и отговорност. Затова предпочита да си битува като един малък, несъществен елемент от стадото и да се носи натам, накъдето тълпата е запокитена за сетен път. Комфортът на стадото води и дотам, че инакомислието в България  рядко може да стигне до някаква гласност или да спечели доверие, ако не нацели момента, когато стадото се е лишило от инерцията си  и е в миг на безстопанственост на своите убеждения. Ако инакомислието бъде огласено в миг, когато стадото е подвластно на някаква психотропна идея, която му е била изблеяна, то веднага се оформя, така наречената "черна овца", тя бива изолирана, останалите овчици се скупчват, отдръпват се и започват да заглушават  аргументите на инакомислещия с безсмислено, но за сметка на това силно блеене. 

Именно неотчитането на този стаден принцип на битуване на българското " гражданско общество" доведе дотам в последните десетилетия да не се завъди нито свястна идея, нито да покълне ново, действително алтернативно политическо образувание. Нито пък да се оформи адекватен план за бъдещето на страната, а най-проблемното от всичко е, че така и не се роди лидер.

И като трагичен резултат на тая безпътица - сиротното, българско стадо се лута от едната крайност в другата, премята се от една идея на противоположната, днес обича, утре мрази и прави най-голямата си грешка -търси си овчар. А, не трябва да забравяме дами и господа, че овчарят макар и да пасе своите овчици, той никога не забравя да ги остриже и да ги издои.

Но, това е съдбата на стадото. Ех, ако бяхме глутница...