Словоблудствата на един (online) народ

Ох, седя си тук и се чудя по кой наболял проблем да се изкажа дълбокомислено и с мъка установявам, че по всички наболели проблеми абсолютно всеки, който не го е мързяло, се е изказал... Тия, които ги е домързяло, са намерили подходяща картинка и са я постнали във Фейса. Толкова схватлив и аналитичен е станал тоя народ! Не, сериозно! Без капка ирония! Ако се разходиш виртуално, с очички из Фейсбук, форуми, блогове и новинарски сайтове, където има опцията "остави коментар" и разбираш, че българинът е ужасно наясно с проблемите си, с проблемите ни, с проблемите на държавата, най-общо казано. Българинът прекрасно знае какво става, защо става, как става, как не трябва да става и как трябва да стане. И постоянно пише за това, поства, коментира, обсъжда, съветва, нарежда, кара се и спори къде градивно, къде нецензурно с опонентите си, които са изнамерили други по-важни проблеми на страната и алтернативни методи за справяне с кризата на обществото ни. И всички са прави. Няма какво да си кривим душата - прави са си хората.  И проблемите са ги разбрали, и решението им знаят. Даже са си го написали черно на бяло.

И какво от това? Какво следва от това, че всички знаем къде ни боли и защо ни сърби, и  постоянно споделяме тая информация из интернет? Учудващо е, че при тая яснота на положението, при това точно диагностициране на социалния ни и политически проблем, той все още си е налице, а ние продължаваме да се упражняваме в описването му. Пишем си, лаем си. Взаимно се четем. Съгласяваме се или пък не, подкрепяме се или се опровергаваме. Войните си водим в писмена форма. Битките са словесно-графомански, форумно-коментарни. Иначе енергия, хъс и нерви се хабят колкото за една Трета Световна Война.

Бас ловя, че не един и два инфаркта са прекарани заради форумни вражди и Фейсбук статуси, зле оценени от аудиторията. Обаче нищо не излиза в реалността, нищо не напуска графичната си, писмена форма. Някаква писателска страст го е обзела нашенеца, дай му да твори смели изречения и да раздава писмени напътствия - как ще ги стигнем. И оценки. Само не зная - при толкова много писатели, останаха ли читатели. Кога ли ще стигнем момента, в който всички ще пишат и никой няма да чете...а, може би, вече сме го стигнали. Иначе все някой, на когото не му се пише, не му се споделя и не му се коментира, щеше да запретне ръкави и да въдвори в реалността тия гениални идеи и напътствия витаещи във виртуала... Но не.

Като се замисля, май това е нуждата от споделяне."Кажи си, да ти олекне", са казали хората. Душата да си изплачем искаме. Да си поплачем на нечие неизвестно, анонимно, виртуално рамо и да вземе, че да ни олекне наистина. Неперсонифицираното, необятно кошче за душевни отпадъци - интернет ни дава свободата да си кажем болката по най-безопасния начин. Малко анонимно, малко от дистанция и най-важното - казаното не е като стореното! Мине ни за ден-два, а после сме готови с новия си, разгромяващ правителства, политици, партии, дори цели политически и икономически системи, постинг. И дупе да им е яко, колко сме хард и да им таковаме майката на всички изедници!

И, айде наздраве! И до там! „По делата ще ги познаете” не важи, защото дела няма. Само думи, много думи, умни думи, но ДУМИ. А иначе всички са толкова идейни, прозорливи, досетливи. Вероятно заради огромното количество висши учебни заведения в страната. Всеки е експертен персонал - работници няма. Кой сега ще реализира гениалните ни прозрения?!? Е, няма да сме ние, защото ние пишем, анализираме, обобщаваме, измисляме и изобщо - сме мозъка на операцията... Сега разбирам какво й трябва на тая страна - трябва й малко пролетариат, който няма какво да губи, освен своите окови.
Айде, до следващия пост, братя графомани!