„В траур съм....Лиляна” – казва Джоко Росич и добавя – „мислех, че като мине 2-3-4 месеца ще поолекне, ма то не ще да поолеква, става все по-страшно.”
Замълчава за малко. Важните неща бавно се казват.
„Аз...макар че тази жена я обичах толкова години, 50 години, не съм си давал представа пък колко я обичам. И колко е страшно, когато я няма...”.
Джоко Росич казва това на 6-ти октомври, 2013 година. Скоро след загубата на съпругата си. И мисли, много мисли върху тази липса:
„Не съм си давал сметка, че тя е по-смела от мене”. Мълчание. „Безкрайно почтен, безкрайно честен човек.....Просто, не мога да намеря неколко думи, в които да я оформя, в които да я сложа в някакво гнездо.....Тя.....можеш ли да си представиш, тя...това бяха седем месеца, в които тя отиваше към смъртта. За тия 7 месеца тя знаеше за какво става дума. И как нито един, нито един единствен път не каза – „ох”, как нито един единствен път не каза – „ами сега какво ще правим?....Как нито един единствен път не каза боли ме. А все беше усмихната”...
Така разказва Джоко Росич за жена си.
И после казва нещо, което малко хора на тая земя постигат помежду си. Съпругът казва за съпругата така: „Освен това, тя не беше само мойта съпруга, тя не беше само мойта любов, тя беше и значим човек, като член на обществото”......
И още говори Джоко Росич за Лиляна, за двете им къщички, за тази в село Бойковец и продължава – „всеки конец там е тя, нищо не съм аз там, всичко е тя”.
И пак мълчание.
„И стоя в антрето и....няма я да каже – що си облечен така?”.
И после описва как, когато се прибира у дома, първото нещо, което прави е да викне – „Лили!”, а тя да му отговори – „Ида!”...
„И до ден днешен влизам и викам „Лили!”, само че – „Ида!” няма”.
После добавя, че иска да й направи паметник. Къщичка. Защото тя обича къщичка. И цветята. И тя самата е цвете.
И е ужасно верен в тъгата си Джоко Росич, когато казва, колко тотално сам е. Как пуска звука на телевизора, слуша сутрин радио, както са имали навик с жена му Лиляна, с която всъщност са се запознали точно в радиото.
И как, ако огладнее хапва филия със сладко или кисело мляко.
И как като слуша говора ни, този на днешните хора, българи, страх го хваща. Защото езикът ни е изтънял, станал е безвучен.
И как е учил да пее „Хубава си моя горо”, когато е бил малък.
И се ядосва Джоко Росич заради изтъняването на езика, а сетне си спомня какво е написал на един афиш, и то, написано с дебел флумастер – „Балканите са единственото място, в което аз мога да живея и да умра”.
И ето, днес Балканите са единственото място, в което Джоко Росич се е родил и, от което си е отишъл.
И ето, от днес – 2-3 или 4 месеца няма да поолекне никому, само светът ще олекне, понеже губи от душата си, отчупва му се парче живот, което го е крепяло що годе здрав и що годе смислен.
И ето, днес на една нация й е позволено да бъде в траур.
Защото от тялото й е откъснато нещо.
Нещо, което лети като перце, свети като слънце и оставя завет. Що е то?
Джоко Росич.
*Думите, казани от Джоко Росич са част от интервю на Мартин Карбовски с големия актьор (06.10.2013, „Предаването на Карбовски”).
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.