Три

Селото на ужаса - Малорад

Фактите:

Във врачанското село Малорад живеят семейство Лисичкови. Баба Венета, дядо Васил и болната им дъщеричка Петя. Една нощ те са зверски пребити. Захлупени с юргани, невиждащи и нечуващи, Венета и Васил са премазани от престъпниците, влязли в дома им, за да им вземат всичко, което имат – малкото събрани пари, малкото зимнина, малкото вещи, които им служат за живеене.

Възрастното семейство казва, че полицаите са идвали при тях един единствен път. Че не са открити изродите вече месеци. Че в селото има четирима починали, вследствие на подобен побой. Че  жителите на селото живеят в страх и изтръпват всеки път, щом чуят шум, скърцане на врата или кучешки лай.

Това семейство смята, че няма справедливост. Няма и да има.

А как трябваше да е:

Баба Венета, работила прилежно и честно за „Кремиковци” трябваше да се радва на красиви старини. Дядо Васил, прекарал живота си в мините, под земята, трябваше да чувства гордост и всеобщо одобрение. Болната им дъщеричка Петя трябваше да бъде обгрижвана от стабилните ръце на държавата.

Побой не трябваше да се е случвал. Или в случай, че някои неща са неизбежни – извършителите трябваше вече да излежават тежките си присъди в затвора, а  жертвите, макар и в болки, да усещат, че има възмездие. И справедливост.

Но не би.

Съдбата на Иван от Стражица

Фактите:

Иван Иванов от град Стражица, който тежи 270 кг, изпитва  постоянни болки и живее с отворени рани по краката, които застрашават живота му, днес не е приет в нито една българска болница. Никой не поема случая му, защото няма легло. Няма условия. Няма кой да се занимае със съдбата на най-тежкия българин. Институциите си го прехвърлят като вирус, от който се страхуват да не се разболеят...И вече години решение няма.

Затова този мъж говори за евтаназия. Готов е първи да бъде евтаназиран, стига, някой да узакони този акт. Говори всичко това пред очите на жена си и дъщеря си, и определя живота си като ад. Мечтае да ходи, да работи и да излезе извън кутията, в която е попаднал отдавна. Извън четирите стени. Засега, мечта - невъзможна.

А как трябваше да е:

Иван много отдавна трябваше да е приет в специализирано лечебно заведение. В стерилна среда, където специалистите да го спасят. Защото сме чували за случаи на хора, тежащи над 500 кг, на които някой успява да помогне. Или, ако тук, в България не могат да го излекуват, трябваше да кажат – „Отказваме се, ето ви документ, нека отиде в чужбина, там знаят какво да правят с Иван”. Трябваше да има простичка човешка грижа. От институциите, в които всъщност работят хора.

Но не би.

Убитият командос в Лясковец

Фактите:

Един 53-годишен мъж в Лясковец, с ловна пушка (и запаси от друго оръжие в дома си), застреля един от най-добрите командоси на Специализирания отряд за борба с тероризма – Емил Шарков и рани колегите му.

Един човек, за когото се говори, че имал психични отклонения шантажира цял един град, вече 4 години. Заплашва децата от близкото училище. Казва на жителите на Лясковец, че ще ги убие. Държи се безобразно дотолкова, че директорът на училището пише писма до полицията, предупреждава родителите и децата да не минават през участъка, който гледа към прозореца на убиеца Петко Савов Петков. И всички знаят, че този човек е агресивен. И, че има оръжие. И, че заплашва.

И нищо не е направено, за да бъде...обезвреден.

От 2010-та до днес. Нищо.

Чакаме и разчитаме да ни се размине.

А как трябваше да е:

Още при първите сигнали, че този човек е опасен за обществото, той трябваше да бъде прибран. Да бъде наказан онзи, който му е разрешил да притежава оръжие. Да бъдат защитени децата на Лясковец. Те да играят безгрижно на училищната площадка. Хората, които са знаели, че Петко Петков заплашва и тормози всички – да не стоят в очакване. Да вдигнат шум до небето. Да принудят институциите да си свършат работата.

Да няма нужда дори от специализирана акция, защото местните институции вече са задействали машината и убиецът нямаше да може да е убиец.

Не трябваше да се допуска това.

Не трябваше.

Днес обаче се налага да живеем с фактите. И със съжаленията. И с тъгата. И с цялата безпомощност от случилото се.

Дано поне някакъв механизъм в главите и сърцата ни се пречупи.

Дано поне се отървем от търпимостта към несправедливото.

И другия път, дано 3 е щастливото ни число.