Отново в 90-те
Публичните разстрели бяха характерни за 90-те.
Нали това беше десетилетието на прехода?
Нали това беше времето, което нарекоха мафиотско?
Времето на мутрите, мобифоните, зората на чалгата, размяната на червени куфарчета, сбиванията като начин за правене на сделки и прочие примитивни методи на оцеляване...
Времето, което започна с убийството на Васил Илиев през 1995-та и мина през серия разстрели – на Кюлев, на Доктора, на Самоковеца, на Клюна и още...
Нали 90-те бяха - хаосът, от който трябваше да сме се измъкнали?
Защото, днес, живеем в европейското си бъдеще. Което много напомня на миналото.
Уж сме членове на ЕС. И с всички сили се мъчим да се поевропейчим, стараем се да приличаме на „цивилизованите държави”, да спазваме стандарти, да се пъчим, че хем сме с древна история, хем сме много модерни и напредничави...
Само че, убийството на варненския бизнесмен Борислав Манджуков насред София показва друго.
Само формата на живота ни е сменена. Същността не е мръднала. Чалгата е по-излъскана отпреди, фолкпевиците имат повече пластични корекции и още по-малко и по-скъпи дрехи, а разстрелите по улицата са си все същите.
Като в книга на Марио Пузо.
Като в евтин екшън филм.
Като в държава, която на теория е европейска, на практика е...зле.
В случая, с това показно убийство, ме интересува не биографията на бизнесмена и причините, заради които е застрелян.
Това винаги са били тъмните игри във войната за власт.
Интересува ме, че това се случва на улицата. Дори в квартал, в който живеят мои приятели.
Интересува ме наглостта на демонстрацията в разчистването на сметки.
Защото това са белезите на непрозрачността. На живеенето по грешните правила. На страха от Големците, които се избиват помежду си и които, ако си отвориш устата, ще ти унищожат животеца.
90-те бяха „животец” за много хора. Днес трябваше да имаме живот.
Живот с права и отговорности, с ред и дисциплина, с ценностите на 21 век, с просперитет и равенство. Изобщо – живот с всичките мантри на новото време.
А то какво?
Имаме живот в кръв и чувството, че си се върнал назад. Отново в 90-те. Когато нещата се решаваха с куршуми.
Единственото, което остава сега е някой да актуализира песента - „О, Тигре, тигре”.
И, разбира се, емблематичното парче на прехода – „За милиони няма закони, за кокошка няма прошка”.
Още от категорията
© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.