Колко е спешно?

0:44

Това беше часът, в който им се обадих.

Но никой не вдигна.

На телефона ми се изписа – Номер за спешно повикване. Изчакваш. Минута, два, три – нищо.

Колко можеше да е спешно?....Че чак да очакваш глас отсреща, който да запише сигнала ти.....

Едва ли в мястото, където живеем, нещо е особено спешно, за когото и да било.

В държава, в която националният, спешен телефон не работи – сигурно е наивно да очаквам, нещо друго да функционира.

Ама ще те застрелят? Какво да се прави....

Ама ще те ограбят и изнасилят? Лоша работа, какво да се прави....

Ама ще ти спре въздухът, ще ти прилошее и едно довиждане не можеш да им кажеш даже, но....късно е – какво да се прави....

Така е. Не всичко, което е описано на сайтовете на институциите, е вярно.

Ето, да вземем страницата на Министерство на вътрешните работи. Там за „национална система 112” има отделен сектор, в който можеш да цъкнеш на графа – „как работи телефон 112?”, ето как работи според Министерството:

„Телефон 112 приема спешни и аварийни обаждания при необходимост от спешна медицинска помощ, помощ при пътно-транспортни произшествия, пожари, аварии, кризи и други инциденти с човешки и материални загуби.

Телефонът се избира без код. Услугата 112 е денонощна и безплатна.”

А ето как работи телефон 112, според мен:

Наближава 1 часа през нощта. Излизам от входа на блока си, бързам, обадили са ми се приятели за нещо спешно (все забравям, че такова понятие на български вероятно няма!). Вървя забързано към колата си, когато в далечината чувам детски писъци. Стига бе – писъци. Сигурно са кучета. Аха да отворя вратата на колата – отдясно, право към мен търчат две дечица на не повече от 8 години. На 5-10 метра срещу мен търчи майка им, а  още по-назад се задава заплашителната сянка на мъж, който ги гони и крещи нещо неясно.

Разбира се – не съм сигурна какво става, но майката срещу мен се провиква – „извинете, можете ли да ни помогнете, той ще ни пребие?”.....Мога ли?

В този момент мъжът вече е пристигнал баш-баш до вратата на колата ми, а децата и жената хукват към улицата. Успявам само да кажа едно глуповато за ситуацията – „само спокойно”, качвам се в колата и затварям вратата. Мъжът седи секунди до нея и тръгва в посоката, от която е дошъл, като не спира да  гледа към децата и майката на улицата. Стигам до тях, спирам и питам – да звъня ли на полицията? Да, моля. Децата треперят и казват – „той сега ще се върне с още двама трима като него”.

Оказва се, че мъжът е алкохолик, живее в съседния блок с жената, на семейни начала, децата не са от него. И, като си пийне, започва гонката из квартала.

Със заплахи, псувни, страх, абе, както си трябва.

И възнамерявах да разкажа това на полицията, да ги питам – какво да направя.... Защото никой, ама никой – нито в училище, нито в университета, нито по телевизията, никой никога не е споменавал – какво да прави човек, когато посред нощ се сблъска с майка, двете й деца и преследвач – пиян и очевидно агресивен....

Е, тези въпроси си останаха неотговорени.

Защото на спешния и денонощен телефон 112 никой не вдигна.

Може би са заспали.

Може би са отишли за кафе да предотвратят дрямката.

Може би не са чули добре.

Може би са имали много работа в други части на столицата.

Може би няма значение защо не са вдигнали.

Значение има единствено усещането – че е все тая къде си, все тая е какво ти се случва, за социалната конструкция, наречена държава – теб те няма. Всъщност, ако се замислим по-дълбоко, ще стигнем до една позитивна оценка – ние българите сме облагодетелствани да вървим из дебрите на философията, на мъдруването. Ами така де – в крайна сметка, такива случаи те карат да се питаш – дали, ако няма кой да ти вдигне телефона за спешни случаи, може да се смята, че изобщо нещо се е случило и е имало обаждане?.....

То това си е същият въпрос като онзи – ако едно дърво пада в гората и няма кой да го чуе – дали е издало шум?......

Мъдра държава сме ние. Мъдра и премъдра нация.

И не забравяйте – ако някой ви погне с брадва по тротоара някой път, представете си, че не ви гони. И, че не сте заплашени. Или си представете, че живеехте на друго място с  други хора, които си вдигат националния спешен телефон.

Представете си.

В крайна сметка, за да се живее, е нужно въображение.

P.S. В горния случай, извадихме ПАК късмет, свързахме се със сестрата на майката, която успя да дойде и да прибере нея и двете й деца.