Специален коментар
Защо няма радост?!

Мария Маркова-Марчела | 15/05/2014

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Днес така леко блокирах, когато един виден забърквач на каши и лечебни отвари (разбирай PR, ама не като Ива Екимова и Патриция Кирилова, а по-сериозен) ме отряза, че всъщност никой от всичките тъпанари, които ни обещават безсмъртие, след задължителното „Купуването и продаването на гласове е престъпление“, не се бил обръщал към мен. Никой. Тъпите предавания по телевизиите също не били правени за мен. Скапаните ни сериали още по-малко. „Не се стягай, никой не се опитва теб да отпусне“. Също, както рекламите за тоалетна хартия не са насочени към хората, които редовно си мият задника, така и предизборните клипове не били създадени да привлекат мен. Изобщо – к’во се обиждам като никой не ми говори на мен. За каква се помислих? „Твоята хигиена не е тяхната хигиена, Марчела“...

Отидох наказана в ъгъла да постоя, гледах си в нищото и си припомнях миговете, в които от умора или много водка, дъхът ми е спирал от досада като се замисля, че трябва да си измия зъбите преди да си легна. Броях на ум и събужданията ми с грим по лицето, както и онези с шоколад в ръката... Хигиена. Очевидно метафора е било онова с хигиената... Така... а онова, че не съм проста, комплимент ли беше или?

Върнах се на масата да изпробвам нова тактика. Със сядането казах, че за последния месец не съм прочела нито една книга. И не излъгах. Веднага обаче ме затапиха с: „Ама си чела книги, нали?“. Чела съм книги, да ви еба майката. Чела съм Библията, буквара и „Под игото“. Чела съм и рецептата на баба ми за баница. Чела съм и на майка ми бележката „Купи хляб, яйца и картофи“. Онзи ден изчетох и всичките субтитри от пети епизод на „Игра на тронове“. Какво ли още не съм чела! Сега чета упътването на едно лекарство против повръщане.

Няма защо да губим време да си общуваме, да лицемерничим, да се опитваме да се разберем, да се харесаме. Тук сте прави, уважаеми клоуни на нашето време. На вас ви трябват глупаци и ги имате в изобилие. На мен ми трябват слънце, море и много алкохол, за да оцелявам и, според Минчо Празников, това лято ще имам в изобилие поне едното от трите. Усещам как пак всички ще са щастливи и доволни!

Пак днес, пак на същата маса, пак в същия разговор ме обвиниха, че аз и моето обкръжение си живеем в измислен, рисуван от нас свят, който според мен - ни спасява от това да не се побъркаме тотално, а според тях значи само и единствено бягство.

И така, докато ние бягаме от проблемите си, те тичат пред нас. Парадокс. Демек само се заблуждаваме, че имаме гледка море. По-скоро имаме гледка гъз, немит гъз с малко парче тоалетна хартия на него, което се вее силно, от високата скорост, с която нещата се придвижват към Кафяво море. Голяма бяла птица се дави в малък дворен кенеф. Ако не живеете по тези географски ширини, няма как съвсем да разберете какво е жена да вади пирон от дъска с гъза си, нито да измислите това, как паднал в дворен клозет човек се бърше от лайната с живи гъски, нито как Бареков води пресконференция с бронежилетка, нито как Волен директно скача на бой на всички, които не го харесват, нито как Сергей говори за морал, нито как Бойко продължава да е най-мъж от всички мъже и му липсва само брадата на оня австрийски Вурст, за да е работота съвсем Кончита. Или „кончила“, ако трябва да сме верни на духа на времето, в което доста хора са се оставили да гният.

Значи повтарям: телевизионните шоута са за тъпанари. Не са за мен. Предизборните клипове също не били за мен – били за по-необразованата публика. Новините и американските филми също. Бързите кредите и бавните събличания в рекламите за омекотители също не са за мен. Обзема ме подозрението, че всъщност нищо от това, което се случва наоколо – медии, избори, реклами не е за мен. Настръхвам. Абе, да не би като Алиса да съм изпила грешната бутилка – в смисъл не тая с водката, а оная с антфриза, еба си?

През 2001 не можех да открия нито един от моите познати, който да е гласувал за Царя. После същото се получи с Бойко, после с Волен така до миналата година, когато се разбра, че аз и моите познати сме прекалено малко, за да ни е позволено да имаме изисквания. А пък днес разбрах, че окончателно са ни отписали и вече никой не работи за нас. Замислете се. Никой. Чудя се... какво правим? Може да се разчекнем, да станем на парчета и никой, освен майките ни, да не разбере. Нещата ни се подредиха прекрасно, мили и млади будни хора. Животът е прекрасен. Наздраве!

 



Други статии от този автор



Коментари