Островът на големите надежди

Какъв майтап. Смятам, че това може да обобщи изборите за Европейски парламент през 2014 година.  Едва ли е имало избори, при които да няма недоволни, все пак винаги има губещи. Но тази година изборите достигнаха до нови висини, или по-скоро низини, тези на пълното посмешище. Спорно е обаче кой е по-смешен, кандидатите или избирателите?

Думите „скандални“ и „избори“ сякаш са станали нарицателно за българската политика и реално резултатите не би трябвало да бъдат изненада за никого. Но картината става по-интересна, когато проследим развоя на изборите и в други европейски  държави, и по-специално Англия, където резултатите напълно шокираха смятаната за една от най-развитите политически и икономически сили.

И идва логичният въпрос: Кой гласува? И ако резултатите от гласуването са отражение на нагласите на народа, какво се случи с хората, че съвсем загубиха разсъдъка си. Идва и друг логичен въпрос: В чий интерес е този тип политически лица да придобиват власт и влияние в управлението?

Аз съм студентка по журналистика, уча и живея в  Англия. Отблизо наблюдавам как след години на процъфтяваща социална политика и масова емиграция към Англия, неблагоприятният финансов климат не подмина и системата на острова. Това провокира масово недоволство и вероятно може да оправдае резултатите от изборите. Но може ли наистина да бъде оправдан изборът на партия, известна с расистки изказвания, налудничави коментари и абсолютно скандална PR кампания. 

Тук ли се крие разковничето? Това ли е, което запалва искрата в днешния гласоподавател – скандалът, омразата и неприемствеността. Защото именно това са посланията на Британската Независима Партия (UKIP), чийто лидер е известен в България със знаменитата си визита, която имаше за цел да докаже теорията за масово нашествие на българи в Англия през януари, тази година, но по време на която той преяде и препи обикаляйки барове и ресторанти.

Лидерът на същата тази партия, чиито членове псуват на воля  и не се притесняват да провокират агресия и расизъм. Странно е, защото Англия винаги е била символ на култура, пример за развитие и просперитет. И още по-странно е, че личност като  Найджъл Фараж ще представлява същата тази нация в Европейския парламент, личност, която неведнъж е ставала за посмешище при публични изяви. Какво ли би казала кралицата, ако имаше право на глас? Или това е по-скоро още едно доказателство как нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед, какъвто е и случаят с острова.

Един от многото скандални постери:  „Познай чии деца европейските имигранти ще искат да изядат...”

Опознавайки държавата отвътре разбираш, че броят на населението с липса на грамотност, липса на социална осъзнатост и ангажираност, всъщност е много по-голям от броя на образованите хора в Англия. Резултат от развитата социална политика, която провокира хиляди семейства да изберат да живеят от социални помощи пред това да работят? Но най-интересен остава фактът, че все още не съм срещнала англичанин, който да симпатизира на Британската Независима Партия, и всички реакции, на които съм станала свидетел досега, се изразяват в шок и недоумение. Изключение прави една възрастна дама, на отсрещната улица, която беше закачила флаг на партията на прозореца си, но който мистериозно изчезна малко преди изборите. Може би не цялото семейство симпатизира? Между другото дамата страда от деменция.

Ще попитам пак, ако младите хора не подкрепят партията, кой гласува тогава? И ако евентуално младите хора не гласуват, а партиите продължават да печелят с долни кампании, играейки си с психиката и страховете на хората, изкарвайки най-низките страсти от гласуващите, какво бъдеще ни очаква?

„Спри отворените врати на Европейската имиграция. Достатъчно.”

Нелепа листовка, гласяща, че 29 милиона българи и румънци ще се преселят в Англия след като ограниченията бъдат премахнати

Дните на сериозните дебати и респектиращи политически индивидуалности са в историята. Вместо битка на блестящи и качествени кандидати с мисия, идеи и идеали, изборите все повече се превръщат в PR циркове и зрелища за тълпата. Къде остана очарованието и обаянието на лидера, на оратора, на идеалиста? Къде остана силата, лъхаща от жестове и думи? Къде остана идеята?

Докато не се появят истински личности на политическата сцена, изборите винаги ще бъдат съпроводени от гняв и разочарование. А може би хората са уморени от идеалите и са загубили надежда за по-добро бъдеще?

Автор:
Барбара Пейчинова