Актуално
Молете се, да не се разболеете…

Костадин Костов | 03/06/2014

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Историята за смъртта на четиридесет годишната фотографка от София разтърси цялата страна. Елизабет Димитрова е снимала абитуриентски бал в заведение. Тръгва си оттам към 20:25 часа. Качва се в колата и й става лошо.

„Каза: „Нещо не ми е добре, май ще повръщам”. Излезе от колата и се свлече на земята. Излетях, издърпах я, защото малко се беше мушнала под колата. Повиках помощ, дойдоха с вода веднага от заведението, минувачи. Почнаха веднага да й оказват първа помощ, веднага някой се обади на Бърза помощ” – обяснява Младелин Димитров, семеен приятел пред Нова телевизия.

Свидетелят разказва, че линейката е повикана между 20.30 и 20.35 часа.

Когато се обаждат на Спешна помощ, се обаждат и на съпруга на Елизабет. По това време той е бил на 60 км от София, пристига, обаче, няколко минути след като линейката си тръгва. Екипът на Спешна помощ вика полиция и си тръгва от мястото. Съпругът на Елизабет припада и линейката е повикана отново. Според МВР първото обаждане е постъпило в 20.30 часа и веднага е било предадено на "Спешна помощ". Две минути по-късно – в 20.32 часа е постъпил писмен отговор, че сигналът е получен от медиците.

Друга близка на фотографката също се е обадила в 20.30 часа, след което последвали още 10 обаждания. Следващото повикване е било в 21.12 часа и последното в 21.34 часа. От центъра за Спешна медицинска помощ в София уточниха, че линейката е пристигнала на място в 20.58 часа. Което показва странния парадокс, че линейката е пристигнала, а близките на Елизабет са продължили да звънят по необяснима причина.

Историята на фотографката се оказа катализатор за обществото, защото след нея веднага започна протест на медиците от Спешната помощ. След уволнението на шефа на спешния център в София и последвалите оставки на негови колеги, медиците поискаха по-добри условия на труд.

Ако исканията на медиците не бъдат удовлетворени до месец, съществува опасност голяма част от България да остане без Спешна медицинска помощ. Същата тази медицинска помощ, която се състои от 11 спешни екипа за 2-милионен град като София. Изкупителни жертви в историята много, оставки малко, но най-голямата жертва в случая е била самата Елизабет Димитрова. Жертва на едно време, в което трябва да се молиш да не се разболееш и да се надяваш никога да не ти се налага да повикаш линейка за себе си или свой близък.

Аз имам две мнения по въпроса с българското здравеопазване. От една страна подкрепям лекарите, защото те са едни от жертвите на времето, в което живеем. Започвам от мизерните им заплати, дългите им смени, пълната липса на оборудване и огромния риск, който всеки ден поемат. Нещата, с които се сблъскват, и липсата на развитие. В момента близките на Елизабет и на хилядите други хора с нейната трагична съдба обвиняват самите лекари. Тези, които са се появили с един час закъснение и дори не са имали дефибрилатор в себе си. Не им се е наложило и да го използват, защото тя вече е била мъртва. Единадесетте спешни екипа, които отговарят за столицата, трябва да отидат на десетки адреси, да станат жертви на побой, нападения, обиди и дори опити за убийство, само и единствено защото държавата не им е осигурила оборудване и консумативи, които им трябват да спасяват животи.

Ако го беше осигурила, сигурно нямаше да има кой да го използва, защото никой вече не иска да работи тази работа в България. От една от най-престижните професии, лекарят се превърна в символ на бедност, бавна реакция и безкрайна бюрокрация. Именно затова стотици лекари и млади студенти медици напускат родната страна и заминават в чужбина, където изкарват за един месец парите, които тук ще изкарат за една година (ако не и повече). В момента много хора искат и оставката на здравния министър, но това едва ли би променило нещо. В България сме свикнали да искаме оставки на министри след всеки възникнал проблем, след това да идват нови министри за по няколко месеца, до поискването и на тяхната оставка.

Дотук и спирам с подкрепата на лекарите – жертви на една странна епоха и на още по-странни политици в една абсурдна държава.

Защото никога няма да забравя ужаса, който преживях преди години в един малък български град, откъдето съм, с един доктор от Спешната помощ и неговото абсурдно държание…

Часът е 23.00 и моята баба се чувства зле. Кръвното й е висока, вие й се свят, не може да стои на краката си. Хиляди хора страдат от високо кръвно, затова няма да изпадам в подробности за състоянието й. Разбира се, аз решавам да действам светкавично и, както процедират доста от българите, сам закарвам баба до спешния център на града с личния си автомобил. Няма регистратура и прочие, има бял коридор и липса на какъвто и да е персонал. Слагам я да легне на една носилка и започвам лудо да обикалям из болничните коридори в търсене на някого с бяла престилка. Попадам в стая, където няколко жени вечерят.

- Кажете? – обръщат се те към мен.

Десет минути по-късно все още никой не е дошъл при мен и баба. Тя започва да плаче, а аз загубвам всякакво търпение. Появява се доктор, който преди малко е станал от сън. Познавам това по подпухналите му очи и разрошената му коса.

- Какъв е проблемът, момче? – пита ме той.

Обяснявам бързо каква е ситуацията.

- А, знам я тая жена. Тя е луда, всяка седмица идва и лъже, че й е лошо.

За уточнение това беше първият и засега последен път, в който баба ми посещаваше въпросното лечебно заведение. Ние започваме да отричаме, а тя вдига кръвното още толкова. Все още не е прегледана.

- Вие лъжете ли ме? Правите си някаква гавра с мен. Познавам жената, често идва тук. Махайте се…

Следва нова сцена от караници, разправии и викове. Накрая идва сестра, която мери кръвното на жената. Оказва се 260 на 140. Отново за тези, които имат високо кръвно – това е наистина прекалено високо. Сестрата й слага някаква инжекция и излиза. Отново се затваря в малката стаичка, в която влязох първоначално. Лекарят, поуспокоил се малко, ме пита кой е личният лекар на баба. Когато му казвам, той казва.

- Ама защо я водите тук. Нейният лекар няма договор с нас. Отведете я в другата болница. Хайде, нямам време.

И си тръгва. Аз хващам баба, която вече е в живо/умряло състояние, отново я качвам в колата и я карам към другата болница. Отново двадесет минути чакане за лекар, отново въпроси какво й е състоянието, отново въпроси защо я водя при тях и отново инжекция. Накрая я прибирам вкъщи с двете таблетки валериан, които й бяха дали.

Не знам каква „спешна” помощ е това. Не знам къде трябва да отида и каква трябваше да бъде моята реакция. Предполагам, че щом някой е лекар, той трябва да направи всичко необходимо за своя пациент, а не да се държи арогантно и да ни гони. Това, естествено, са само мои предположения.

Насетне знам къде да отида или поне се предполага, че знам. Но онази злополучна нощ от преди години остави в мен един горчив спомен за спешната помощ и нейните спешни лекари.

Затова се моля, да не се разболея. Да не ми се налага да викам линейка, която ще дойде след няколко часа или няколко дни. Линейка, която няма да има оборудване, за да ме спаси или ще ме пита, аджеба, защо съм се разболял? Питам се и защо плащам здравни осигуровки и то прекалено големи за иначе скромната ми заплата, но явно ги плащам, за да ме питат: Кажете?!

Няма какво да им кажа. Съжалявам за семейството на Елизабет Димитрова и за семействата на хилядите други българи, станали изкупителна жертва на една стара и неработеща система. Съжалявам за тях. Съжалявам и за себе си. Молете се, да не се разболеете… в България!

 



Други статии от този автор



Коментари