Ко ти пука, ‘е брат?

Дълго молих да ми бъде дадена думата, докато не осъзнах, че тя никога не ми е била отнета. Аз, като човешко същество, имам правото да говоря, но нямам правото да задължавам да бъда чута.

И аз, като всеки объркан студент, последвал мечтите си отвъд граница, потънах в онова измерение на бездомните скитници, наблюдаващи света някак отстрани. Веднъж изплувала от комфорта на колектива, едва сега успях да видя колко разпокъсан е той. Не зная кой пусна това досадно клише „не бъди част от стадото“, но стадо отдавна няма. Просто сбирщина от индивидуалисти, хвърлили се в непрестанно бягство от шаблоните.

Често чувам оплаквания от гладуващи хора на изкуството, творящи по тротоари, наред с бездомниците. Не, решенията не са парите, нито свирки на точните хора.

В България няма и един усмихнат пенсионер. Решението не е оплакване по телевизии.

Продавачите на билети били прекалено груби. Решението не е скандал насред пътеката.

Замърсяваме майката-земя. Решението не е еднодневно почистване.

Легализирането на марихуаната ще опропасти новото поколение. Решението не е обучение по училищата, организирано от Червения кръст.

Учителите не били на почит. Решението не е стачка.

Купуваме развалени храни. Решението не е интервю с крави.

Нараства броят на жертви на педофили в интернет пространството. Решението не е изключване на модема.

Всъщност, решение няма.

Всъщност катастрофите, трагедиите и отговорът на природата няма да намалеят. Дали заради естествения подбор или пък в името на просперитета на фармацевтиката, човечеството ще продължи да страда също толкова, колкото е страдало в почти всеки исторически период.

Не е страшно невежеството на младото поколение. Има много по-жестока болест, която е плъзнала сред горките деца на 21-ви век – натравянето с непукизъм, безчовечност, амнезия и шизофрения.

Не сме безлични, защото бездействаме, а защото лицата ни не се виждат от проклетите айфони.

Не сме живи същества, а просто единици във въображаемо бинарно виртуално пространство, с което сме заменили света около нас. Не, проблемът не е отчуждаването.

Проблемът е статистиката, с която сме свикнали – процент кражби, процент катастрофи, процент инфаркти, процент ракови заболявания, процент изнасилвания. Все цифри, изчисления. В един момент спира да ни пука, защо да ни пука?

И тук идва интересното. Наблъскани сме като кисели краставички в буркан, а дори не се забелязваме. Как е възможно човек толкова упорито да избягва най-малката вероятност да поздрави някого? А дори и да се поздравим, ние не можем да се отървем от клишетата: „Как си? Бива, а ти?“, „Какво учиш, къде работиш?“. Въртим едни и същи думи, с които изразяваме всякакви емоции, като: „е*аси якото“, „честно ли?“, „уау“.

Не е виновен фейсбук, нито пък заетите родители, нито пък учителите-чалгари. Просто на нас не ни пука.

Затова, когато видим човек, паднал на улицата, го снимаме.

Затова не се сещаме да отворим вратата на натоварени с багаж минувачи.

Затова по време не театрална постановка, отговаряме на съобщения във фейсбук.

Затова, дори да сме в компания, сме взрени в екраните.

Ние не сме зависими, ние сме болни.

И във време като това ви моля от сърце, вземете червилото на мама и си нарисувайте клоунска муцуна. Застанете там някъде... на тротоара, на подлеза, на покрива на блока, на върха на планината, на брега на морето, на капака на колата. Просто стойте и гледайте. В един момент ще започнете да се смеете, защото нищо друго не остава.

Чумави сте. Е и? Неизлечимо е, така сте родени.

Смъртта няма да закъснее, ако откажете цигарите. Цаката е да я поканите на танц като в някой як филм на Тим Бъртън. Цаката е да се смеете по-силно от сирената на закъснялата линейка или на полицейската кола, ухаеща на трева. Пясъчният часовник не тиктака, не предупреждава колко време ви остава. Знаете само, че време няма. И преди някой да се е метнал от моста или да се е самозапалил за благородна кауза, напомнете му, че дори и тази жертва няма да има смисъл, каквато и публика да е подбрал.

Заключението ще оставя на една стена, напомняща, че „нацията дИградира“.

Юлия Видева